Инфантилността, като модерност или как се става палячо, докато се опитваш да бъдеш сериозен
Пускам си телевизора. Христо Иванов, човек със сериозни претенции и бивш министър на правосъдието на България, говори детинщини от екрана, представяйки ги за сериозен „бизнес“.
Всъщност подобен тип инфантилно отношение към важни теми, всички ние все по-често виждаме.
Стои уважаемият Христо в телевизора и говори за “пипалата” на Пеевски, говори за огромната корупция у нас, за безбройните й ресурси, за „мафията“, и докато говори всичко това, реално бори „мафията“ единствено с прашка и флашмобове.
Защото няма, как по друг начин да нарека шоуто, което той разигра това лято пред „Росенец“, освен като флашмоб.
На всеки мислещ човек би трябвало да е ясно, че няма как да пребориш, която и да е мафия само с продуктово позициониране, селфи-стик и търкаляне в пясъка. За мен, поне, подобно поведение е инфантилно.
Има един известен психолог от началото на миналия век, който се казва Якоб Морено. Същият е сочен за баща на психодрамата и за първият психолог, обозначил и описал до какво объркване на личността води смесването на различните ни социални роли. Тъй като ако не знаете, всички ние имаме различни социални роли, които “играем” пред публика всеки един Божи ден от нашия зрял живот. Ролята на баща, на съпруг, на любовник, на професионалист, на политик или на бохем, са различни социални роли. Когато човек започне да използва инструментариума от бохемската си роля на професионалната си сцена например, то това неминуемо води до проблем, а този проблем най-често изглежда крайно инфантилно отстрани.
Но той проблемът е и в друго. Той е в това, че подобен миш-маш от неадекватно публично поведение, почти никога не постига предварително поставената цел просто защото, то е напълно неефективно.
Продължавам да гледам в телевизора.
Започва „На кафе“ с Гала. Явно, тъй като днес е 15 септември, виждам как Гала и многолюдната и ТВ компания подскачат непонятно из екрана и превзето се замерват с хартийки.
Викам си, сигурно се опитват да изглеждат забавни, стремят се да привлекат вниманието на зрителя, искат да са различни, живи и модерни. Да, де, ама какво всъщност излиза? Излиза единствено, че изглеждат инфантилно.
И продължавам да си мисля, че книгите на Морено трябва да се превърнат в задължително четиво за хората над 40 години. Най-малкото, защото всички сме свидетели, как у нас един куп публични лица драматично бъркат своите социални роли и накрая се превръщат само тъжен смях. И публичен провал.
Накратко – пълен инфантилизъм се шири, не само от телевизора, но и от целия ни публичен живот. За Бойко и компания пък въобще няма нужда да говоря. Там всичко е ясно – Банкя напада Кърджали с дамски превръзки.
Продължавам да гледам в телевизора.
Появява се Марешки. Заява, че не бил виновен.
Възможно е, мисля си аз, ама кой точно Марешки не е виновен? Марешки политикът, аптекарят, бензинджията, русофилът, парламентаристът, или плажният гларус от Варна? Защото Марешки също е перфектен пример за това, какво означава да не различаваш своите социални роли. И вследствие на горното да създаваш единствено хаос в своя и в живота на другите около теб, като от всичко това пък като краен резултат да имаш единствено потресаваща неефективност.
Защото, уважаеми, само го погледнете, горкия. Близо 4 години прави кълбета пред кого ли не от властимащите, а накрая същите те му дадоха ефективна присъда. Не е смешно, тъжно е. И неефективно. И инфантилно.
И вече съвсем накрая.
Ако Морено беше жив, щеше да бъде очарован от нашето българско общество. За такова експериментално поле той не е мечтал дори преди 150 години в Букурещ. Е, щеше и да ни се посмее малко, ама, то умен човек какво друго да прави в този селски, неграмотен цирк?
Освен, може би да се мисли за умен, докато реално се държи като пълен инфантил.
Васил Петев
Източник: Афера
