Константин Воденичаров: Жертви на домашно насилие са зависими личности, с ниско ниво на емоционална и социална зрялост и с липса на автономност

Психолог-психотерапевтът за българо-италианския форум “Адвокати срещу насилието”, за причините и превенциите на домашното насилие и за нуждата да се доверяваме на специалистите – в специално интервю на Оля Ал-Ахмед за BIG5

Константин Воденичаров е роден на 5 май 1977 г. в гр. Варна. Семеен, с две деца. Работи като психолог-психотерапевт в гр. Варна от 2004 г. Той е позитивен психотерапевт и психодрама-терапевт; зам.-председател на УС на ДППБ и обучител в майсторската програма на Дружеството по позитивна психотерапия в България; гл. експерт в Дирекция „Превенции” към Община Варна. Отскоро работи и към стартиралия проект на Сдружение „Асоциация на жените адвокати” и Министерство на правосъдието за подпомагане на хора, пострадали от престъпления от общ характер.

 – Г-н Воденичаров, бяхте участник в българо-италианския форум “Адвокати срещу насилието”. С какво бе полезен този форум?

– Първо искам искрено да благодаря на Сдружение „Асоциация на жените адвокати” за любезната покана и за проявения ентусиазъм да се организира подобен форум. Мисля, че това е голяма крачка  към належащите, дори спешни промени в нагласите и нормативните уредби в България, касаещи проблема за насилието и подхода към пострадалите от насилие. Много ме впечатли факта, че освен нас – психолозите, съществуват и хора от друг професионален кръг като този на адвокатите, които са загрижени и обръщат особено внимание на проблема за насилието. Все повече разбирам какво преживява един адвокат на „фронт-линията” тогава, когато посреща своя клиент. станал жертва на насилие или престъпление. Трудно е да се намери баланса между задължението да защитаваш своя клиент със силата на разума и знанията си. удържайки силните емоции, и заедно с това да се справяш с пъзела от нормативно – административен безпорядък. По време на форума имах усещането за ред, последователност и толерантност.  От друга страна. беше като среща без маски. Метафорично казано, се търсеха и показваха истинските лица на проблема в един уморен от заблуди и забулен в анонимност „театър”.

Форумът беше поле за разглеждане на проблематиката през различните призми – правната, социалната, психологическата и най-вече разглеждането й от човешка гледна точка – отвъд стигмата и шаблона. В стремежа да се обединят сили и опит, всяка една призма като че черпеше енергия от другата. Може би поради това в дискусията се структурираха актуални от практична гледна точка въпроси и решения. Например, създаването на по-достъпни и преки канали за връзка клиент-специалист; необходимостта от специализирани изследвания и извеждането на реални статистически данни; въпросът за спешността на интервенцията в обгрижването на подобни клиенти и своевременното задвижване на работата в екип. Интересна беше и идеята за създаване на вътрешна система като едно работно пространство за психологическа и професионална подкрепа на специалистите-адвокати, които работят с хора, преживели насилие. Освен за надграждането със знания, тази система би дала възможност за трупане и трениране на различни умения, както и осъществяването на нужната за този тип работа психохигиена.

– Вашето изказване бе на тема “Психологически аспекти на насилието. Отношения  насилник-жертва – практически способи за справяне”. Бихте ли разяснили за нашите читатели психологическите аспекти и практически способи за справяне?

– Това е една голяма тема и е трудно да се отговори кратко на този въпрос. Освен това способите много зависят от индивидуалния случай. Все пак мога да кажа, че в човешките отношения не случайно съществува агресията под формата на насилие, разбира се и потърпевши на това поведение. Отношенията ни помагат да задоволим дадени свои потребности. Агресията пък е част от нашия инстинкт за самосъхранение и е присъща за всеки от нас. В стремежа или по-точно в неумението си да удовлетворят дадени свои потребности, които дълго време са били блокирани, дадени хора използват своя агресивен импулс по деструктивен спрямо другите хора начин. В неумението си да адресират потребностите си по удачен начин, бидейки жертва на собствените си ограничения, те ползват аспекти на негативното отношение, което са изградили към себе си и в отношенията си спрямо другия – под формата на насилие. Това е една „добра“ компенсация. Затова в основата на тези отношения може да се каже, че всички сме жертви, но в даден етап на живота си и в зависимост от някои личностови характеристики можем несъзнавано да разиграваме и дори разменяме заедно с друг човек ролите на насилник, на жертва и дори на спасител.В тази сложна и в повечето случаи несъзнавана игра на взаимоотношения, дадени хора някак не случайно и преобладаващо попадат в ролята на „жертва”, други биват „агресори”, а трети – „спасители”.

Моята презентация на форума, беше едно споделяне на практически опит от работата на един психолог с цел по-добро разбиране на подобни отношения, така че помощният специалист, в случая адвокатите, които работят с хора, преживели насилие, да имат по-обективна и дистанцирана позиция. Видно е, че от  позицията на длъжността, която заемат, те често са спасителите, защитавайки т.н. „жертва на насилие”.

Освен познаването на ролевата динамика, е необходимо и добро свързване с такива хора, така те преживяват една психологическа макро-травма. Това е другото, на което обърнах особено внимание. Как в първия контакт с тези хора да се предостави необходимата сигурност по начин, че те да имат отново чувството за собствен контрол над себе си и средата. За целта, специалистът, освен своите знания, може да ползва в контакта с клиента определени човешки качества като емпатийно изслушване, проява на разбиране и автентичност, разбира се в рамките на т.нар. „здравословни граници”. Това изисква специфичен баланс в контакта с жертвата. От една страна – да си човешкото същество, което посреща друго такова в своето страдание, без да се криеш зад маската на длъжността и формалните процедури, от друга – да не се загубиш в силното травматично преживяване на клиента.

– Малко се говори по темата “домашно насилие”. Каква е статистиката за България?

– Действително темата за насилието е тема табу в обществото и това е разбираемо. Много от българите живеят в среда на несигурност. Липсва и доверието в институциите, в това число и към широкия кръг от специалисти. Може би като черта от нашата народопсихология човек е принуден да потиска подобни преживявания и да се опитва сам да се справя с проблема. Попадайки в среда на насилие обаче, ние трудно може да се справим сами. Защитните ни механизми – като тези да отричаме и игнорираме проблема, удрят на камък. Блокирани сме от своите чувства на страх, срам и вина. Така възниква и рискът, в който човек от преживял веднъж насилие, се превръща в жертва на системно насилие. В тази връзка ние, различните специалисти, следва да сме отговорни да даваме повече гласност по различни форуми и да търсим адекватни решения по въпроса. Прави са някои от колегите като твърдят, че е необходимо специалистите да излезем от обичайната анонимност, особено когато проблемът за насилието придобива колосални размери. Само ако обърнем внимание какво се случва по училищата и социалните домове, например, картината е тревожна…

По отношение на статистиката аз срещам различни данни. Като че няма ясна статистическа картина и адекватни изследвания по въпроса. И те биха били трудно постижими, тъй като има някаква отчетност в институциите, които специализирано работят с хора, преживели насилие, но пък значителна част от тези хора се обръщат за помощ към частно практикуващи специалисти с конфиденциална цел или въобще не се обръщат.

– Работили се в посока на превенцията на домашното насилие?

– В България съществуват организации като „Асоциация Анимус” и „SOS – семейства в риск”, които специализирано се занимават с помощ на хора, преживели насилие. Познавам не малко колеги, които работят там и са изключителни специалисти с вече дългогодишен опит. Съществуват и множество проекти в НПО сектора като този на Сдружение „Асоциация на жените адвокати”, който специално обхваща хора, жертви на престъпления от общ характер. Интересна е и работата на общинско ниво. След десетгодишен опит в Дирекция „Превенции” към Община Варна, мога да дам за пример техни програми – като тази за превенция на агресивно поведение при деца от най-ранна до младежка възраст, в която се работи и с техните семейства. Отделно се организират групови супервизии на учители от общинските училища, осъществява се превенция на трафика на хора, рисковете в интернет и др.

– Много ли хора се обръщат към психолози за помощ, към Вас конкретно?

– В случаите на насилие обикновено първият контакт с психолога правят близки, приятели и дори съседи на клиентите. Иначе, работя като психотерапевт от 2004 г. и мога да кажа, че в последните години хората разпознават и вече целенасочено търсят  нашата помощ. Имат повече информация за психологическата работа и разбират, че тя не е само за „луди“. Имат и осъзнатост за своите проблеми, за рисковете и последствията. Впечатление прави, че психологическата помощ вече не се търси само в моментите когато „ножът опре до кокала”. Хората ни търсят и превантивно, по въпроси  или теми, касаещи отношения, професионално развитие, правене на житейски избори и т.н. Радва ме фактът, че все повече млади хора търсят подкрепата ни.

–  Най-честите казуси?

– Ако се ограничим в темата за насилието, това са случаи на тийнейджъри и младежи – жертви на различни видове тормоз от връстници, от родители и особено актуалното напоследък – в интернет – там, където границите са неясни. Чести случаи са проявите на насилие в партньорството, породени от ревностни изживявания и дори паранои. Зачестяват също бракоразводните конфликтни ситуации, в които за жалост и децата стават обект на тормоз и насилие.

–  Каква е най-често срещаната възрастова категория на жертвите? Има ли възрастни хора, подложени на домашно насилие и какво бихте посъветвали в тези случаи?

– Агресивното и рисково поведение, както и психологическите проблеми, се проявяват най-силно в типичните за всички ни „възрастови кризи”. Това са етапи в живота, в които настъпват резки промени в  психичното и биологичното ни функциониране. В две от тези възрастови кризи като че ли насилието най-силно се проявява с риск за обкръжението – в тийнейджърския период и в кризата на средната възраст. Отвъд това, както отбелязах по-горе, съществуват и хора, чиито личностови характеристики ги правят уязвими към това да бъдат жертви на тормоз и насилие. Това са т. нар. „зависими личности”. Те се отличават с ниско ниво на емоционална и социална зрялост, както и с липсата на автономност. Живеейки във време, в което най-актуален става проблемът с пристрастеността – от хора, вещества, интернет, храна и др., не бива да се изненадваме, че броят на хората, преживяващи насилие, расте.  лесно става „жертва“, в много отношения той функционира като такъв.

Друга рискова група са хората в неравностойно положение и възрастните хора. Заради състоянието си те често биват подлагани на тормоз от роднини или използвани в схеми с финансови измами. В такива случаи бих посъветвал младите хора в семействата, тъй като са най-зрели и запознати, да информират превантивно и преждевременно възрастните си роднини за съществуващите рискови сценарии. А защо не и да ги проиграват с образователна цел.

– Вашите съвети, препоръки?

– В социален аспект сега се наблюдава сериозна криза в ценностите. Променят се социални, индивидуални и културални ценности. И защото агресивното поведение и склонността към насилие се развиват по модел, който зрее от ранното ни детство, бих посъветвал младите родители да се стремят да изграждат и съхраняват ценностни модели в семейството. Например да помагат на децата си да опознават емоциите си така, че те да успяват да използват агресията си в конструктивна посока. Да не се страхуват родителите да отстояват такива модели, особено показвайки го чрез свой личен пример защото именно те са образецът. Според мен, превантивната работа с младите има най-много смисъл.

Всеки модел се крепи на определени концепции. В тази връзка моята препоръка към хората, преживяващи някакъв вид насилие, е да игнорират концепции от типа на „мълчанието е злато“ или „няма смисъл да товаря хората с моите проблеми“. Подобни вярвания карат човек да се закопава още по-силно в проблема и да губи представата, че чрез своята активност да споделя или действа, може да е фактор за необходимите промени.Така че, да се говори за проблема е важно.

И – да, доверявайте се на специалистите и то своевременно. Те познават проблема и са подготвени да ви помогнат да го преодолеете.

Интервю на Оля Ал-Ахмед, BIG5

1 Comment

  1. Съжалявам,но това са 100% психологически и психотерапевти но неиздържани ГЛУПОСТИ! Съжалявам т.нар. “психолог” у “психотерапевт” говори меко казано неверни неща!! Върнете си хартийките, които наричате дипломи!!! Такива като този човек с в основата на недоверието към психолози и психотерапевти!

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*