Разследваната от прокуратурата за пране на пари хотелиерка Маринела Арабаджиева си пожела куп лирични, но практически невъзможни неща за Коледа, видя wow-media.bg
Баровката публикува на личната си страница във фейсбук стихотворение на Радост Даскалова, както и такова на Магдалена Рачева. Чрез първото стихотворение Арабаджиева оплаква тежкото си житие-битие, като отправя молитви към Коледа, а с второто прави реваранс към дъщеря си Александра Арабаджиева.
Вижте за какво още мечтае собственичката на хотел “Маринела” в София:
ஜ▬▬▬▬▬ஜ۩
۩ஜ▬▬▬▬▬ஜ
Купи ми за Коледа ново сърце,
че старото вече е сдало багажа –
не трепва, не чувства и вече не ще,
дори и на мене, две думи да каже.
Лежи и не мръдва – същински мъртвец.
И никаква болка, и никакъв трепет…
Навярно убих го моя врабец –
от толкова чувства си го повредих.
Купи ми за Коледа кошче с мечти –
купчинка от мохерни цветни кълбета.
Да имам с какво, когато вали,
да кърпя и да си наплитам небето.
Не искам големи – не са ми по ръст
(джудже си останах дори във мечтите).
Мечти за човече по-малко от пръст,
което на по-невъзможни налита.
Купи ми за Коледа още живот,
че този кроих го погрешно – не стигна.
Все мислех, че имам от него, а то…
Надникна и свърши преди да премигна.
Купи ми за Коледа тези неща.
Нали ме попита какво да ми купиш?
Да, знам, че е трудно, но тези избрах.
Нали не очакваш да ревна за кукла?
/Радост Даскалова/
ТЯ- ДЪЩЕРЯ МИ..(Те-дъщерите ми)
Тя е моята стъпка нагоре,
радостта на живота ми, мойто момиче,
отворени пътища, светли простори,
моето право да кажа: „Обичам!“
Тя ме събужда със мила усмивка,
в очите си светли побира света ми.
Аз съм ù майка, но вечно ù липсвам
и тя ме упреква – тя, дъщеря ми.
Когато е тъжна, затръшва вратата
и сили събира от моите сили.
И чувам, когато прегръща стената,
прикрива сълзите и аз я разбирам.
Тя е моето слънце и моята вечер,
моята прошка и моя награда.
Когато съм лоша, ме чувства далечна,
но после си вкопчва във мене ръката.
Тя ме придържа, когато пропадам,
до мене застава, рамо до рамо.
Струва си всичко, което изстрадах,
когато прошепва ми тихичко „мамо“…
Аз я обичам, но тя не разбира,
че майките често превръщат се в чужди.
Когато корим ги, нима не разбират,
че лесно се чупят красивите кукли?!
Аз съм до нея, но всъщност ме няма
и тя ме поглежда хладно, със злоба.
Но аз и прощавам, понятие няма,
за нея ще мисля дори и от гроба.
Понякога искам да плача, да чупя…
Когато съдбата със гръм ме взривява,
ще викам високо и нека ме чуят,
че моята сила е тя – дъщеря ми.
Тя е моята стъпка нагоре,
с нея забравям, че има обратно.
За нея земята, света ще преровя,
а другото всичко мимолетно е, кратко…
Магдалена Рачева
