Андрей Сахаров получи награди от чужди държави и това послужи като укор за Съветския съюз. Най-смелият критик на Путин заслужава същото, пише неделното издание на британския вестник The Times, цитиран от Агенция “Фокус”
През 1975 г., когато Владимир Путин се присъединява към КГБ, руският физик Андрей Сахаров получава Нобелова награда за мир. Година по-късно КГБ обявява този най-известен съветски дисидент за „вътрешен враг номер едно“.
Сахаров изигра ключова роля в разработването на съветската водородна бомба, като получи безпрецедентен брой награди за своята работа, включително три награди „Герой на социалистическия труд“, четири ордена на Ленин, Сталинската награда и Ленинската награда за 1956 г.
Но към 1975 г. той се превърна в основния вътрешен критик на Съветския съюз, който се противопостави на разпространението на ядрено оръжие, настоява за демократизация и пише заявления в защита на политически затворници. „Свободата на мисълта е единствената гаранция срещу заразяване на хората с масови митове, които в ръцете на коварни лицемерни демагози могат лесно да се превърнат в кървава диктатура“, пише той. Нобеловият комитет заяви, че Сахаров е станал „говорител на съвестта на човечеството“.
Сахаров остава основният враг на КГБ през следващите 14 години. Той е жестоко преследван и през 1980 г. е окончателно арестуван, след като протестира срещу въвеждането на съветски войски в Афганистан. Осъден е на пет години изгнание в затворения град Горки (дн. Нижни Новгород), където обявява гладни стачки, по време на които хранен насилствено.
С всяка нова атака срещу свободата на човек, който искаше свобода за всички, репутацията му нарастваше и в КГБ ставаха все по-притеснени. Западът продължи на висок глас да се възхищава на Сахаров, тъй като съветските власти се опитваха да го изолират и да го заглушат. През 1977 г. президентът Джими Картър му написа отворено писмо за подкрепа. На негово име е наречен астероид, след което е заснет филмът „Сахаров“ с участието на Джейсън Робардс.
Когато перестройката и гласността започнаха да набират скорост, през 1986 г. Михаил Горбачов най-накрая се обади на Сахаров (дори се наложи специално да му инсталират телефон, тъй като той беше напълно откъснат от външния свят) и му каза, че може да се върне в Москва. По това време популярността му представлява непосредствена политическа заплаха за Кремъл: Вацлав Хавел, чешки писател, по-късно и президент на Чехословакия, вярва, че ако Сахаров живее по-дълго, ще бъде избран за президент на Русия.
През 1988 г. Европейският парламент учреди наградата „Сахаров“ за свобода на мисълта, награда, която се присъжда ежегодно за изключителен принос в защитата на правата на човека. Първият, който получи тази награда, беше Нелсън Мандела. Често тя се представя на дисиденти, журналисти, писатели и активисти, които, подобно на самия Сахаров, са платили висока лична цена за защита на своите принципи.
Сахаров почина през 1989 г., когато Съветският съюз вече наближаваше своя разпад. Сахаров спечели.
Като млад разузнавач Путин наблюдава възхода на моралния авторитет на Сахаров и бруталните опити на КГБ да го сдържа. Сахаров е призрак, преследващ руския президент, който се опитва да потисне опозиционния лидер Алексей Навални. След като преживя отравянето, за което обвинява хората на Путин, Навални влезе в затвора и сега беше осъден на две години и осем месеца затвор. Арестът и процесът му предизвикаха протести в цяла Русия, по време на които полицията задържа общо около 11 000 души. В опитите си да укрепи позицията на режима чрез елиминиране на Навални, руският президент прави същите грешки, които допускаха неговите предшественици от КГБ: той превръща „вътрешния враг номер едно“ в международен символ на съпротива срещу репресиите. Както беше в случая със Сахаров, много руснаци защитават Навални не защото се смятат за част от опозицията, а защото са ужасени от начина, по който властите се отнасят с него.
Сахаров беше виден интелектуалец, докато Навални е проницателен политик, чиято усмивка от подсъдимата скамейка свидетелства за неговата готовност – или дори склонност – към обществена саможертва. Сахаров никога не е искал да бъде мъченик: „Аз съм против всяка форма на саможертва“. Те обаче имат много прилики, включително изострено чувство за справедливост, което може да унищожи автокрацията. Освен това и двамата са били подкрепяни от смели и красноречиви жени: Юлия Навальная стана говорител на мислите на затворения си съпруг, точно както съпругата на Сахаров, активистката Елена Бонер неуморно работеше, за да пренесе творбите му от Горки във външния свят. Не случайно някои от най-амбициозните протести се проведоха на булевард „Академик Сахаров“ в Москва.
Путин се страхува и от Сахаров, и от Навални. Лауреатът на Нобелова награда за мир рядко се споменава на официални церемонии и в училищните учебници има много малко информация за неговото наследство. Организациите, които популяризират принципите на Сахаров в Русия, са атакувани и включени в списъците на „чуждестранните агенти“. Заслужава да се отбележи, че Путин никога не назовава Навални по име.
Кремъл сега е изправен пред същата дилема, с която се сблъска и със случая Сахаров преди десетилетия. Ако той позволи на Навални да излезе на свобода сега, Навални ще може да превърне нарастващата си популярност в реална политическа сила. Въпреки това, задържането на Навални в затвора и подстрекаването на полицията срещу неговите привърженици бързо ще превърне Навални в ключов вътрешен и международен символ на държавното потисничество. Историята се повтаря и дългът на Запада е да направи същото, както в епохата на Сахаров.
В края на живота си Сахаров бе лишен от всички държавни награди, които получи от съветските власти, но все още имаше много награди, които Западът му връчи: Нобелова награда за мир, Международна литературна награда „Чино дел Дука“ и Международната Награда на Хуманистичния съюз.
Такива награди често имат малко значение – или се отразяват на тези, на които са присъдени. Махатма Ганди беше номиниран за Нобелова награда за мир пет пъти, но така и не я получи. А Ясер Арафат, което е абсолютно скандално според изданието, я получи. Решението за присъждане на Нобелова награда за мир на Европейския съюз през 2012 г. беше акт на пълно безсмислие. Ако обаче човек се замисли за избора на нейния получател, този жест може да има огромна етична тежест и да служи като сигнал, че дори човек да бъде затворен и заглушен в собствената си държава, той пак ще бъде чут извън нея.
Ако Навални бъде удостоен с Нобелова награда за мир и награда Сахаров през 2021 г., той няма да може да ги вземе и именно за това трябва да получи и двете награди.
