Глобално versus национално

Трети март няма глобално/интернационално значение, той е български/национален и е за третото начало на българската държава.

Привържениците на 11 май като “глобален празник” забравят глобалисткия/католическия/вселенския поглед към деня на светите братя Кирил и Методий.

На 11 май 2018 г. папа Франциск напомня с благоговение, че светите Кирил и Методий успяват да “преодолеят разделението, възникнало между християнските общини с различни култури и традиции”, поради което папа Йоан Павел II, който на 31 декември 1980 г. ги обявява за съпокровители на Европа, ги назовава “истинските предтечи на икуменизма” [1].

Пацифизъм versus памет

Често срещано е обвинението към Трети март, че разделя и “не носи мир”. Националната памет не е, за да има мир, а за да е жив споменът за историческата истина, а тя е, че третата българска държава е отвоювана от Русия след пет века бездържавие под османски гнет. След пет века именно в Русия е отпечатана и първата служба на св. св. Кирил и Методий през 1862 г., отслужена в храма “Света Татяна” на Московския университет “М.В. Ломоносов”. Днес се строи втори храм на Московската алма матер и той ще носи името на светите братя Кирил и Методий.

Държава значи сила, бездържавие значи безсилие, а то се отразява на всичко. Без държава и под турско робство камбаните на църквите, вкопани в земята, не бият, мълчат с вързани езици. Впрочем и днес в съседна Турция не можете да чуете камбанен християнски звън. Нашата желязна църква на Босфора – “св. Стефан,” мълчи. Безмълвна е и църквата ни “св. Йоан Рилски” в Екзархията, оградена с висок дувар и бодлива тел – така е, мълчиш, когато нямаш държава/сила.

Замлъква и вселенският патриарх на Богоявление, когато мюезинът се извива и той прекъсва освещаването на водата, слушайки ходжата, защото е турски гражданин. [Има официално видео от Истанбул, 19 януари 2019 г.]. Трети март ни превръща от турски поданици в български граждани – затова е национален празник.

Трети март, Санстефанска, или “Свети Стефанската България”, както я нарича екзарх Йосиф в дневника си, е спомен и за границите на Българската екзархия, в чиито предели са Охрид, Скопие, Битоля… Какво се случва след Берлинския конгрес с пределите на Българската екзархия извън Княжество България и Източна Румелия? Сърбия окупира Нишка, Пиротска и по-късно Скопска епархия. Защото без държава си безсилен.

Но защо да обиждаме нашите съседи? Нека 11 май носи “послание за мир”. А дали нашите съседи не се обиждат и от историята на Българската православна църква? За северомакедонците от бивша Югославия 24 май е “Ден на всеславянските просветители и учители” или “Ден на солунските братя Кирил и Методий” – нито дума, намек дори за България – глобално значение, може би, за да се скрие липсата на локално/северомакедонско.

Български флаг versus чужди знамена

Нима Самарското знаме е чуждо?

Самарското знаме свързва 3 март с 11 май, а не ги противопоставя, от едната му страна е Иверската Света Богородица, а от другата са светите братя Кирил и Методий.

Самарското знаме е осветено в Плоещ на Гергьовден – 6 май 1877 г., от българските духовници архимандрит Амфилохий /Михайлов/ и отец Петър /Драганов/. За боевете за Стара Загора архимандрит Амфилохий е награден с неперстен кръст с Георгиева лента. [2]

Над 300 български духовници, редом с опълченците и с руските войни, пазейки духа им, участват в националното освобождение на България, за което е националният ни празник. Българското духовенство е част от живата история на 3 март.

Нагръдните икони и кръстове сред личните вещи на руските войни от висшия офицерски състав до обикновените войници, открити в братските могили, реликви от Освободителната Руско-турска война 1877–1878 г, също са част от свещената памет за 3 март.

Български versus славянски

Оказва се обаче, че разделение в българското общество може да се породи и от формулировката на празника – 11/24 май. Локалният патриотизъм с върховномакедонски акцент не понася “славянското” в 24 май. От празник на българската просвета и славянската писменост – каквато е историческата реалност, 24 май бе преименуван през 2020 г. на „Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност”. “Обединенопатриотична” България се отказа от приемствеността между глаголицата и кирилицата, т.е. от връзката между светите братя Кирил и Методий и техните ученици св. св. Климент, Наум, Сава Горазд и Ангеларий. Фиксацията върху азбуката скрива смисъла на Просвещението – християнизацията на България.

В българския всеучилищен химн “Върви, народе възродени” Стоян Михайловски не се обижда от славянското и нарича светите братя Кирил и Методий “апостоли високославни, звезди върху Славянски мир”, “отци на българското знанье, творци на наший говор мил”, “о, вий, които цяло племе извлякохте от мрътвина” [3].

От “мрътвината” на езичеството ни извадиха Светите Седмочисленици, а от “мрътвината” на бездържавието, петвековното историческо безвремие, ни изведе Русия, затова е паметта за 3 март, благодарната памет, без гняв, без комплекси, а с радост.

11 май е празник и под османска власт, “даскалският празник”, както го нарича Иван Вазов, но как е празнуван той – “…след “песента на Кирила и Методия: „И след тисяща години“, съчинена от пловдивския учител Якима Груев. После изпяхме песента в чест на султана: „Нушири нур Абдул Джихан“, също произведение на Груева. Агата, със светнали от щастие очи, си гладеше брадата пред вида на тая бъдеща покорна рая на негово величество султана.

– Ашколсун, чоджуклар (Да сте живи, деца!) – каза той, когато се свърши турският химн”.

А после, извън училището, пеят “българската тогавашна марсейлеза: „Поискал гордий Никифор“. Гърмеше ли, гърмеше марсейлезата! Ръцете на учителите махаха застрашително при кръвожадния стих: „Сечи, коли, отечество да се освободи!“ (Чинтуловите бунтовни песни още нямаше и тая ги заместяше.)” [4]

Паметта не е, за да има мир, нито да няма обидени, а за да пази спомена за истината. Църквата помни/поменава всеки ден православните български царе, освободителя нашего Александра Николаевича и всички войни, паднали за вяра и за отечество.  Църквата ще бъде до края, но държавата ни ще я бъде, докато помни/празнува Трети март.

–––

[1] https://www.vaticannews.va/ru/pope/news/2018-05/papa-svyatye-kirill-i-mefodiy-napominayut-nam-ob-obshchem-nasled.html

[2] Светлозар Елдъров. Православието на война. Българската православна църква и войните на България 1877–1945. София, 2004 г.

[3] Стоян Михайловски. “Кирил и Методий” проект за български всеучилищен химн. – В: “Мисъл”, 1892, кн. 9–10, 597–599. http://bgmodernism.com/Misul_g_1_1892_kn_9-10

[4] Иван Вазов. Големият ден, май 1920 г. – В: Спомени.  https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=17567&Level=2