Не харесваме, не харесваме Борисов, но, в крайна сметка, оказва се, че Борисов не харчи толкова много. Виждате ли колко е абсурдно? А тези, които казваха, че Борисов е такъв и онакъв, за шест месеца опаткаха страхотно нещо, констатира бившият министър на образованието в кабинета на Симеон Сакскобургготски (2005-2009 г.) проф. Даниел Вълчев, сега декан на Юридическия факултет на Софийския университет.

Той коментира политическите процеси у нас, включително последното ни редовно правителство с премиер Кирил Петков и отказа на „Продължаваме промяната“ да преговарят с партии като ГЕРБ и най-вече с лидера ѝ и бивш премиер Бойко Борисов, в интервю за БНР.

На въпрос означава ли диплома от престижен западен университет, че притежателят ѝ би станал добър политик проф. Вълчев увери, че е най-доброто, което може да се случи, е българи да учат в най-престижните университети в света и след това да се връщат да работят у нас, но направи някои уговорки:

„Трябва да имаме предвид, че, както и се оказа – с извинение за това, което ще кажа – с последния ни министър-председател, това, че си завършил магистърска програма в един от най-добрите университети в света, далеч не е атестат за това, че си умен човек. Това първо. Второ, политиката не е въпрос само на интелект. Политиката от моя гледна точка е въпрос, първо, на някакви морални ориентири, които трябва да имаш, второ, на визия за развитието на обществото. Трето, трябва по някакъв начин да си обясняваш света“.

Няма нищо лошо в това млади хора да управляват, но по-важното е преди всичко те да са загрижени за хората, които са ги избрали смята Вълчев. „Въпросът е да е разумен човек, да му пука за хората, които са го избрали, да не робува на евтини плакатни клишета и по възможност да има относителна честност. Оказа се, че на 42-рия паралел това е голям проблем“, констатира той.

Защо не му се получи на предходното управление?

На този въпрос, който сам зададе, Вълчев посочи отказа от преговори с определени политически формации, без да назове ГЕРБ.

„Първо, това беше едно конфронтационно управление. Аз се изморих да ме управляват хора, които правят много тежки окопи между вижданията на едни и други. Да, вярно, хората са различни. Вие харесвате една, аз харесвам друга политическа тенденция. Въпросът е при определени ситуации, в името на това всички да живеят добре, хората, които аз харесвам, да говорят с хората, които Вие харесвате. Нищо, че са противници. Тези изкуствени, много тежки разделения, в които никой не си говори с никого, обвиняват се в какво ли не според мен не са в полза на страната. Нацията има нужда от сплотяване, не от разединяване. Не пречи да сме различни, но хората трябва да имат възможност, без да бъдат заклеймени, да имат различни мнения по различни въпроси.

Ако ме питате кое е основното човешко право, според мен то е аз да имам грешни представи за света. Може да греша, но правото да греша е основно човешко право. Не може да ми забраните да греша, да ми казвате: „Няма да мислиш така, ще мислиш иначе“. Иначе се връщаме 30 и кусур години назад.

В случая с предходното управление това е може би някакво обяснение, защото когато ти си не особено сложен човек, разбира се и представите ти за света не биха могли да бъдат много сложни.“

Друго нещо, което е попречило, е загнездилото се у нас разбиране, че след десетилетията комунистически режим все имаме да наваксваме, че сме „втора категория хора“ и трябва да слушаме какво ни казват напредналите страни.

„Това създава проблеми в нашия политически елит, защото той се държи така, че да се хареса на по-големите и по-напреднали, както той си ги представя, държави и да не ползва всички възможности, които му дава политическото общуване.

До ден днешен нашите представители в ЕС, НАТО и къде ли не не се държат като представители на държава-член, а като представители на държава кандидат-член. Сякаш някакви критерии ще постигаме, зададено ни е, не участваме във вземането на решения, а сме като някакви изпълнители, на които се казва: „Сега ще отидете наляво, сега ще отидете надясно“, посочи Вълчев.

Въпреки че според него „ние наистина сме в една много голяма безизходица“, „няма никакво съмнение, че е много по-добре да има парламентарно отговорно правителство“.

„Нашият конституционен модел е такъв, че без действащ парламент правителствата могат, разбира се, да се справят, но за един не много голям хоризонт. Да не говорим, че ние сме в края на годината, някой трябва да приеме бюджета. Да не говорим, че в този бюджет, с който функционира държавата тази година ние ще трябва да поемем още близо 6 милиарда дълг. Тоест по някакъв начин около това трябва да се носи политическа отговорност. Не просто да се направи, а някой да каже: „Да, аз заставам зад това и то се прави“.

Независимо от „безизходицата“, проф. Вълчев е оптимист: „Българинът винаги по някакъв начин се е оправял. Интуитивно всеки по някакъв начин ще прозре какво е правилното и какво не е правилното. Не мисля, че някой трябва да учи хората на това“.

На въпрос за вчерашната реч за състоянието на Съюза на председателя на ЕК Урсула фон дер Лайен той каза, че „не съм си причинил това“ да слуша речта, „но едва ли има големи изненади“.

„Такъв човек би стоял изключително добре преди 20 или 25 години начело на европейските структури – в едно спокойно време, когато всичко се развива по план, когато няма някакви големи изненади и големият въпрос е дали ще дадем 2% повече от бюджета на общността за селско стопанство или 2% по-малко и някакви страхотни пернишки трагедии се разиграват между Франция и другите членки.

В момента нещата далеч не стоят така и необходимостта ЕС да има лидери в истинския, същинския смисъл на думата според мен е голяма.

Самото създаване на европейски структури, извън парламента, технологично е направено по такъв начин, че там кой знае какви лидери не може да има. Силата на ЕС, най-тежките решения се взимат в Съвета на ЕС. Не е в ЕК, тя е по-скоро като изпълнителен орган.

Не само госпожа Фон дер Лайен, и господин Борел, и другите лидери на това равнище, общо взето, не изглеждат с голяма тежест“, коментира Вълчев.