„Не разбирам какво прави Путин. И в същото време съм поразен от духа на подчинение на цялата брюкселска сфера на заповедите на НАТО. В името на един атлантизъм от друга епоха европейските лидери наказват своите народи, за да обогатят Чичо Сам, който черпи от конфликта целия просперитет на битуминозните си шисти. Става все по-ясно, че Европейският съюз е само придатък на НАТО. Франция не се държи като велика сила. Ролята на посредник, която трябваше да играе Франция, се играе от Турция. Комисарите в Брюксел са гвардейците на Америка“.

„Франция се превръща в американски кампус, нашите елити прегръщат нова религия, в която небето е расово, интерсекционално, сексуализирано и в която пред вратите на ада се блъскат “белите мъже”, западни, обречени от своето мъжество, от своята “токсична мъжественост” и “системен расизъм”. Колко ниско ще паднем? Горкият Бенвил сигурно се обръща в гроба: “Франция е по-добра раса. Тя е нация”.

„Маастрихтската утопия таеше нечуван опит, невиждан в историята на европейските народи – унищожаването на политиката. Европейското изграждане беше само показно. В действителност това беше деконструкция. Целта не беше да се създаде нова политическа същност, а да се сложи край на политиката. Зад тази аполитична конструкция стоеше идеята за изчезването на нациите. Но нямаше идея за раждането на нова. И ето ни днес с Европа без тяло, без душа, нито корени. Една Европа, идеологически сирак, която иска да задуши бунта на другата Европа, плътската Европа на поляците, унгарците и италианците“.

Поддръжник на Ерик Земур, писател и създател на увеселителния парк “Пюи дю Фу”, във Вандея, Западна Франция, Филип дьо Вилие издаде нов исторически роман, La Valse de l’adieu (Прощалният валс), който е поводът за интервюто, което авторът даде за “Фигаро”. Филип дьо Вилие е бивш държавен секретар по културата (1986-87 г.) във второто правителство на Ширак, депутат и евродепутат. Той е основател и президент на “Движение за Франция”, участва в президентските избори през 1995 и 2007 г. По време на политическата си кариера и в своите книги защитава християнските корени на Франция и се противопоставя на процеса на ислямизация, който според него е в ход в страната. Снимка: „Фигаро“

– С La Valse de l’adieu (Прощалният валс) се връщате към историческия роман. От “Романът на Сент Луи” до “Мистерията Кловис”, като се мине през “Романът на Жана д’Арк”, свой национален роман ли пишете?

– Да. По мой начин. И в първо лице, за да придам на героите си изразителност и човечност. Издателските ми успехи ме насърчават да продължа френската сага. Моят национален роман е роман за любов, за любовта към нашите плътски родини. Защо Ернест Лавис написа навремето националния роман? Защото бе разбрал след поражението от 1870 г., че евангелието за човешките права няма да е достатъчно, за да утоли жаждата за липсващата памет и викащите, трептящи души. Всички големи историци републиканци търсеха нова метафорична фигура на Франция, която да обичаме и която да обединява.

“Националният учител” обобщаваше своите тревоги така: “Старото единство е мъртво, трябва на всяка цена да намерим ново”. Уви, националният роман беше поразен в сърцето през Май 1968-а от коктейл “Молотов”, долетял от окупираната Сорбона. В този период на вцепенение Историята напусна престижното си съседство с литературата; тя бе предадена на говорещите неразбираемо и смъртоносно социални науки. Историците станаха съдебномедицински експерти. Убиха епопеята. И се готвят да “халализират” молитвеника. Спешно трябва да се измислим алегорични образи, за да положим в браздата на всеки малък французин малко от нашата заровена нежност. Искам да посветя остатъка от дните си на тази работа по реабилитация на историята на Франция.

– Вие правите нещо повече от това да разказвате историята на Франция, възхвалявате нашата митология и национално въображение… Смятате ли, подобно на Александър Дюма, че Историята може да бъде изнасилена, при условие, че ѝ направят красиви деца?

– Не вярвам в това. Франция е любовен акт. Неслучайно една миниатюра от ХV век представя нашата страна под идеалната фигура на райска градина. Няма нужда да насилваме Историята, за да наберем от нейните лехи най-хубавите цветя на мъдростта и рицарството. В глъбините на душата си, с интимното звучене на своя език, Франция е дълга поема. Това е дъжд от перли върху кристален поднос. Нищо по-изящно, нищо по-крехко. Великолепната мозайка може да се развали всеки момент.

Нека никога не забравяме, че нашата стара страна не е родена от природата или с насилие, или от перото на летописец. Тя е родена от един литературен акт, с “Песента за Роланд”: Милата Франция. Франция е тази дама с горда и знатна осанка, която бърше и утешава сълзите на един народ, чието въображение стопля чувствата. Когато Франция се отдалечава от възвишеността, се валя в калта. Когато изгуби словото си, започва да ругае.

– Творчеството ви, както литературно, така и сценично в парка “Пюи дю Фу”, противоотрова срещу онези, които възнамеряват да деконструират нашата история ли е?

– Това творчество не е уреждане на сметки. Напротив, то е хармоничен отговор на висота на скърцащите настроения. Всички варварски режими основават своите злодеяния върху насилието и амнезията. Искат да ликвидират миналото и да разпръснат пепелта му. За да не се върне никога и никога повече да не бъде изкушение за душите. Има няколко начина да убиваш. Нашият – най-цивилизованият, най-постидентичностният -, е паметоубийството. Достатъчно е повече да не говорим на децата за нашите велики мъже, за нашите произведения на изкуството, за нашите легенди, за да угасим в тях малкото пламъче на зараждащия се плам. Ето как отглеждаме затъпели растения, които носят замайването си в духа на времето. Или се обръщат към други герои, други светци, друга храброст, други легенди…

Трябва да възстановим химна на Франция, плътта от нашата плът, кръвта от нашата кръв. Франция е произведение на изкуството. Това е много повече от училищна програма, това е паметник на цивилизацията, която ни издига към лиричен романс и държи в тревожно очакване нашите тайни градини.

Ето защо трябва да измислим нов национален роман, който да придаде френски облик на нашите блянове. Това няма да е разказ за мощ, за величие. Но трябва да го създадем върху френските красоти. Трябва да предложим на младите французи, по потекло и по желание, любовен роман.

– В тази връзка, какво мислите за офанзивата на “събудените” (woke) и нейното нарастващо влияние, особено в училище?

– Франция се превръща в американски кампус, нашите елити прегръщат нова религия, в която небето е расово, интерсекционално, сексуализирано и в която пред вратите на ада се блъскат “белите мъже”, западни, обречени от своето мъжество, от своята “токсична мъжественост” и “системен расизъм”. Колко ниско ще паднем? Горкият Бенвил сигурно се обръща в гроба: “Франция е по-добра раса. Тя е нация”.

– За първи път във ваша книга говорите за Наполеон. Как гледате на тази фигура от нашата история?

– Има много слава и твърде много мъртъвци. Но славата е насъщно благо, за да разцъфне лирическият дух на мечтите на всички народи. Историкът Тиери Ленц смело изтъква, че Наполеон добре е разбирал Вандея. В книгата си разказвам една невероятна и автентична история: датата е 8 август 1808 г. Императорът спира в Катр Шьомен дьо л’Оа. Той прави преглед на вандейците. На всеки задава въпроса:

– Какво правехте по време на Голямата война?

– Ваше Величество, бях неутрален, отговаря му кметът Жан Рогронил, който е и известен лютиер.

Императорът го сразява:

– Били сте просто негодник!

Тогава съдбата на онзи, когото вече наричат само  “Негодника”, се превръща в скитане на наполеонов войник. Продължението, изумително и въпреки това автентично, е разказано в “Прощалният валс”.

– Книгата ви припомня и военния поход в Русия. Защо избрахте да се върнете към този епизод сега, след като Русия нахлу в Украйна? Този път не Европа е обявила война на Русия, а Русия обяви война, ако не на Европа или Запада, то поне на Украйна…

– Александър Солженицин ми сподели на 24 септември 1993 г. у дома: “Война между славяните би била братоубийствена”. Дотук стигнахме. “Прощалният валс” е исторически разказ, който няма нищо общо и който написах доста преди последните събития. Не разбирам какво прави Путин. И в същото време съм поразен от духа на подчинение на цялата брюкселска сфера на заповедите на НАТО. В името на един атлантизъм от друга епоха европейските лидери наказват своите народи, за да обогатят Чичо Сам, който черпи от конфликта целия просперитет на битуминозните си шисти. Става все по-ясно, че Европейският съюз е само придатък на НАТО. Франция не се държи като велика сила. Ролята на посредник, която трябваше да играе Франция, се играе от Турция. Комисарите в Брюксел са гвардейците на Америка.

– Вие сте суверенист и пламенен защитник на нациите. Онбелязваме 30-ата годишнина от референдума за Маастрихтския договор. Каква е вашата равносметка за тези тридесет години?

– Маастрихтската утопия таеше нечуван опит, невиждан в историята на европейските народи – унищожаването на политиката. Европейското изграждане беше само показно. В действителнст това беше деконструкция. Целта не беше да се създаде нова политическа същност, а да се сложи край на политиката. Зад тази аполитична конструкция стоеше идеята за изчезването на нациите. Но нямаше идея за раждането на нова. И ето ни днес с Европа без тяло, без душа, нито корени. Една Европа, идеологически сирак, която иска да задуши бунта на другата Европа, плътската Европа на поляците, унгарците и италианците.

– Завръщате се с историческа книга, докато ви очаквахме по-скоро в политиката. Какво запомнихте от кампанията? Не беше ли само илюзия феноменът „Земур“?

– Знаете ли афоризма на Шопенхауер? “Всяка истина минава през три етапа. Първо е осмивана. След това среща силна опозиция. После се смята, че винаги е била нещо очевидно”. Ние сме вече в третия етап. Благодарение на Макрон, който току-що обяви “голямата замяна” на населението в селските райони с вълни от имигранти. Земур го каза, Макрон го направи. Франция е на търг, в процес на разединяване. Премахват префектурния корпус и дипломатическия корпус, които пазят двата суверенитета – вътрешния и външния. Ерик Земур ще остане в историята. Той видя всичко преди всички.

Свързани статии:

Филип дьо Вилие: Covid задейства трансформация на човечеството. В ход е Дехуманистан

Превод от френски: Галя Дачкова