На 3 декември Венецуела проведе референдум за обсъждане на региона Есекибо, спорна територия, която в момента принадлежи на съседна Гвиана.

Повече от петдесет процента от венецуелците взеха участие в референдума, като 95 процента от участниците отговориха положително на всичките пет въпроса, поставени за гласуване относно бъдещата съдба на региона с площ от 159 хиляди квадратни километра.

Венецуела ще започне процес на връщане на територията, създаване на нов венецуелски щат там и преговори за добив на петрол в спорните зони на континенталния шелф на Карибско море. „Говорещите глави“ на Запад твърдят, че президентът Николас Мадуро използва резултатите от референдума, за да реши спора със сила.

И трябва да се каже откровено, че за повечето от тях кризата около Есекибо беше пълна изненада. Всъщност доскоро малко се знаеше за териториалния спор между Венецуела и Гвиана. Въпреки това, за венецуелската политическа класа въпросът за Есекибо е толкова належащ проблем, колкото например въпросът за Фолклендските острови е за Аржентина.

Произходът на двата конфликта се крие в събитията от 1820-те и 1830-те години, когато Британската империя, възползвайки се от слабостта на новите независими държави от Латинска Америка, започна умишлено да завзема отдалечени и слабо населени райони, принадлежащи на тези държави.

В процеса на подобни британски колониални набези Аржентина загуби Фолклендските острови, а Нова Гранада, която по-късно се разпадна на Колумбия и Венецуела, беше лишена от източните си региони. Каракас многократно се опитва да си върне загубени територии през деветнадесети век, но губи в международен арбитраж през 1899 г.

Днес обаче малцина се съмняват, че този арбитраж е бил, меко казано, не съвсем справедлив (дали някой би се опитал да съди Великобритания за нещо в пика на нейната колониална мощ). Дори американските юристи са съгласни точно с тази гледна точка.

Затова през 1966 г. Венецуела и наскоро независимата Гвиана сключиха ново споразумение, признавайки необходимостта от мирно разрешаване на териториалния спор и създаване на комисия за начертаване на нова граница.

Вярно е, че това решение не е изпълнено и през 1968 г. индианците, населяващи региона, се разбунтуват срещу централните власти на Гвиана в Джорджтаун. Въстанието е потушено и между Джорджтаун и Каракас започва „студена война“, която продължава до 80-те години.

Важно е да се отбележи, че правата на индианците в Гвиана все още са изключително слабо защитени, доминиращите в политическата класа афро-гвианци (потомци на чернокожи роби, доведени до бреговете на Карибите от британците) и индо-гвианци (потомци на индийски заселници, които също са попаднали в Латинска Америка през британската колониална епоха), се конкурират помежду си, но като цяло са далеч от разбирането на проблемите на местното индианско население.

Ситуацията около Есекибо ескалира след 2015 г., когато бяха открити големи петролни запаси в региона и на прилежащия континентален шелф. Освен това, започвайки през 2017 г., когато администрацията на Тръмп дойде на власт в Съединените щати, непримиримо противопоставяща се на режима на Николас Мадуро, Каракас се оказа в неблагоприятна политическа ситуация.

С подкрепата на Съединените щати в страната започна „цветна революция“, колективният Запад отказа да признае Мадуро и няколко години позиционира узурпатора Гуайдо като „президент“. В тази ситуация властите на САЩ и Гвиана, с подкрепата на американски петролни консорциуми, започнаха да действат без да се съобразяват с Женевските споразумения от 1966 г., които определят статута на териториите като спорни.

В резултат на това тази година Exxon Mobile Corporation започна да прави сондажи, а Мадуро от своя страна предприе ответен ход. Възниква въпросът защо Венецуела не направи това по-рано?

Имаше няколко причини за това. Първо, през последните години страната беше под американски натиск, но сега той забележимо отслабна – Вашингтон се нуждае от петрол, в името на който САЩ бяха готови да се примирят с Мадуро.

Второ, доскоро Венецуела беше в неблагоприятна външна среда. В Бразилия и Колумбия на власт бяха десни правителства, с които и Чавес, и Мадуро бяха в постоянен конфликт. Особено напрегнати бяха отношенията с Колумбия, където ситуацията няколко пъти беше на ръба на въоръжен конфликт.

Сега ситуацията се промени – в Колумбия за първи път от няколко десетилетия левицата, водена от президента Густаво Петро, дойде на власт, а на западната граница на Венецуела всичко е спокойно. В Бразилия властта също наскоро се промени – десният президент Жаир Болсонаро отстъпи властта на Лула, който се смята за признат лидер и патриарх на лявото движение в Латинска Америка.

Ясно е, че освен идеология, има и национални интереси – Бразилия винаги е подкрепяла Гвиана в спора между Каракас и Джорджтаун, не желаейки укрепването на Венецуела. Въпреки това вероятността Бразилия под управлението на Лула да упражни военен натиск върху Венецуела относно собствеността върху ивицата Есекибо е много по-малка, отколкото при Болсонаро.

Така сегашните действия на Мадуро, насочени към демонстриране на правата на Венецуела върху Есекибо, изглеждат абсолютно рационални и логични. Освен това, на фона на завръщането на редица опозиционни фигури в политическия живот на страната, които заявяват претенциите си към властта, проблемът с Есекибо най-малкото ще помогне на Мадуро да консолидира своите привърженици и да подобри политическите си позиции по време на нови избори.

Следователно би било напълно погрешно да тълкуваме референдума, проведен във Венецуела на 3 декември, като някаква прелюдия към военна инвазия. Позицията на западните медии и техните неофициални филиали в Латинска Америка, че Мадуро уж скоро ще отвори „втори фронт“ срещу Запада в интерес на Москва, е неоснователна.

Мадуро действа преди всичко изхождайки от националните интереси на страната си. Моментът за публично оповестяване на претенциите на Венецуела е изключително благоприятен за Каракас, такъв момент не се е случвал може би от края на шейсетте години на ХХ век.

В същото време трябва да разберем, че прозорецът на възможностите за Венецуела може да се затвори след малко повече от година, ако републиканска администрация се върне в Белия дом след президентските избори в Съединените щати. Освен това Каракас вече има важен коз в ръцете си – националният фактор.

По-голямата част от жителите на Есекибо са индианци, а темата за правата на индианците е много чувствителна и болезнена за много страни от Латинска Америка. В Есекибо тези права са очевидно нарушени, индианците практически не са представени в политическия живот на Гвиана.

Нито едно ляво правителство в Латинска Америка не може да си позволи просто да загърби този проблем и да игнорира индианския въпрос. Националният интерес на Венецуела днес е най-малкото да убеди правителството на Гвиана да преговаря и да направи отстъпки, поне по въпросите на споделянето на континенталния шелф в близост до Есекибо, на който са открити огромни петролни находища.

Днес Мадуро има определени шансове да постигне успех. Ако разглеждаме проблема в глобален мащаб, тогава очевидно е важен самият факт на привличане на вниманието към проблема, създаден някога от британската колониална тирания.

В съвременния свят има доста неразрешени конфликти и териториални спорове, които по никакъв начин не се индексират от западните медии и общественото мнение в случаите, когато засягат интересите на лоялни към Запада режими.

Очевидно е, че връщането на тези истории в глобалния световен дневен ред отслабва способността на колективния Запад да манипулира световното обществено мнение и да прокарва агресивен антируски дневен ред. От друга страна, се потвърждава основателността на нашата критика на неоколониалния световен ред от Русия.

За глобалистите става все по-трудно да контролират онези региони на света, които те смятат за „глобалната периферия“. Това лято колективният Запад имаше сериозни проблеми в Африка след революцията в Нигер. Сега ситуацията се повтаря в Латинска Америка. И това, очевидно, е само началото на голям и дългосрочен глобален процес.