На 29 март България чества 20 г. членство в НАТО. За отбелязване на събитието и организиране на различни тържествени мероприятия кабинетът Денков-Габриел прие специална Национална програма, която подплати финансово с половин милион лева. Дори Тагарев на прощаване организира внушителна научна конференция в ЦВК, а вечерта кани софиянци на концерт на площад „Княз Александър I“. Да се чуди човек защо са хвърлени толкова пари от държавния бюджет за излишна помпозност, която не кореспондира със сегашното състояние на армията ни. Гротеската в създалата се ситуация е пълна. А в такъв случай народната мъдрост гласи: „На гол тумбак – чифте пищови.“ В казармите липсват много неща, все от елементарен характер. Не достигат средства за покриване на обикновени битови, канцеларски нужди и военните са принудени да ги купуват с лични средства.

Да, но правителството на ПП-ДБ  нареди да се празнува, да има медийни фанфари за увековечаване на „светлата“ дата. А не можеше ли да е по-скромно? Моето лично мнение е, че мнозинството от хората са равнодушни към този факт. Че еуфорията е обзела най-вече политическия ни елит и по-точно онази част от него, която с изкуствено напудрена натовска и евроатлантическа риторика направи кариера, власт и пари.

Министърът на външните работи Соломон Паси плаче при издигането на българското знаме в централата на НАТО в Брюксел, 29 март, 2024 г.

По-важният въпрос, който се натрапва и бие на очи, е друг. Каква беше армията ни, когато България бе член на Варшавския договор, и каква е сега, след като вече 20 г. сме в НАТО? Иска ми се да не политизираме въпроса, да говорим само с факти и сравнения. Мнозина са чували, че наричаха войската ни „ прусаците на Балканите.“ Казваха още, че само три нации в света раждат истински войници: това са българите, германците и руснаците. Така беше, но вече не е. Това е стара слава, а със спомени не се живее. Те не бранят отечество, не могат да го защитят.

Наистина по времето на соца армията ни беше страховита сила. Тогава, когато бяхме член на Варшавския договор, ЦРУ постави следната оценка за българската войска: „Тя е №1 на Балканите, половината от армиите в Европа не могат да ѝ се опрат и ако тръгнат да воюват срещу нея, ще загубят“. Това не го твърдя аз, а ЦРУ, което рядко бърка в оценките и прогнозите. Сега в момента на Балканите по мощ на Въоръжените сили България е на предпоследно място, след нас е само Северна Македония. Тази година специализираният военен сайт Global Firepower, базиран в САЩ, постави Българската армия на 62-о място в света от общо 145 държави. Става ясно, че родната войска е паднала с три места в глобалния рейтинг. През 2023 г. сме били 59-и.

Когато Бойко Борисов беше премиер, много обичаше да рита футбол срещу отбора на Гвардията на комплекса „Спортна София“ в Борисовата градина. Неговият тим беше от бодигардове на НСО. Празникът на гвардейците е на 12 юли. Та по този повод веднъж се състоя такъв мач. Тогава пък се случи голяма жега. Регламентът за срещата беше две полувремена по 30 мин. с 10 мин. почивка. Публика бяхме само аз, като журналист от в.“Преса“, и началникът на отбраната ген. Симеон Симеонов. По време на почивката гвардейците отидоха до съблекалнята, за да сменят фланелките, защото бяха поели такъв ангажимент към спонсора си, но Борисов го изтълкува по друг начин. Дойде при ген. Симеонов и в типичния си стил изрече шеговито (аз седях до генерал, Борисов не ме познаваше и не знаеше, че съм журналист ): „Гледай бе, генерале, измориха се, това войници ли са? Нямаме армия, ей, така да знаеш. Ама добре че турците са ни приятели. Иначе става страшно!“. Върнах се в редакцията, написах си дописката и предложих цяла страница коментар по повод думите, макар и шеговити, на премиера. Заглавието на статията беше „Тръгне ли Турция срещу нас, за 48 часа стига до Стара планина“. На другия ден, след като излезе вестникът, в редакцията се разрази буря от телефонни обаждания. Един читател пък директно се възмути: „Абе, г-н Генов, много голям срок си дал. Какви са тези 48 часа! За 24 часа са на Стара планина“.

Преди да теглим чертата в деня на 20-годишнината, не е зле да си зададем въпроса: готова ли беше България да я приемат в пакта? Категоричният отговор е „не“. За пълноправно членство се изискват определени политически, икономически и военни критерии. Не знам дали сме изпълнявали първите два, но във военно отношение не бяхме готови. В личен разговор тогавашният министър на отбраната Николай Свинаров ми сподели откровено: „Евгени, САЩ ни прие в НАТО заради жертвите, които дадохме в Кербала. Нека си говорим честно – не бяхме готови“. Трябва да е ясно още, колкото и парадоксално да звучи, че не генералите, а политиците решават колко и каква да е войската ни. И да не забравяме основополагащия принцип, че състоянието на една армия, нейната мощ, сила и въоръжение са пряка функция от икономическото състояние на държавата.

Ето ви още факти каква армия имахме и каква е тя сега.

В навечерието на 10 ноември 1989 г. армията ни бе с численост 108 000 души.

Разполагаше с 2200 танка, а с тези, заделени за мобилизационен резерв в случай на война, числото скачаше над 3000.

Бронираните машини бяха 4000 бр., а тежките артилерийски системи – 1450 бр.

ВМС разполагаха със 120 кораба, ВВС с 230 бойни самолета, без спомагателни, транспортни и учебни. Имаха и 43 бойни вертолета.

На Балканите само Турция притежаваше малко повече бойни самолети от нас, докато Гърция ни отстъпваше значително. В родната авиация имаше на въоръжение 4 бр. МиГ-25 РБ, базирани в Добрич. Това бе първият боен самолет у нас с цифрова електронно-изчислителна машина. Уникален изтребител. Летеше на височина 21 км, недосегаем за ПВО на противника. Той оперираше над Босфора и следеше 6-и американски флот в Средиземно море.

След години, когато станахме съюзник на Турция, у нас на визита бе техният командващ ВВС. Та в разговор с тогавашния шеф на Генщаба ген. Михо Михов той приятелски му каза: „Вие имахте самолет, срещу който бяхме безсилни. Това е вашият Миг-25 РБ.“ Когато се издигнеше над Босфора този изтребител, автоматично се включваше станцията му за забиване и екраните на турските радари побеляваха. Никой не можеше да го види къде е и какво прави. Един от тези МиГ-25РБ претърпя тежък инцидент и руснаците си прибраха останалите три. Като компенсация ни дадоха 5 бр. изтребители-прехващачи с променлива геометрия на крилата по време на полет МиГ-23. Те бяха воювали в Афганистан, почти нови, с много малък използван летателен ресурс. Можеха да носят и ядрено оръжие. Радарите им бяха по-добри в някои отношения от тези на сегашните МиГ-29, които са на въоръжение у нас. В НАТО наричаха МиГ-23 „лисицата“. Защото борбата с него е много трудна, беше почти неуловим и западните пилоти се бояха много от него, избягваха да влизат в пряк двубой. Чувал съм, че една от задачите тогава на турското и гръцкото военно разузнаване е била да разберат домашните адреси на нашите пилоти на МиГ-23. Та в случай на война между двата блока да бъдат ликвидирани физически предварително. Този изтребител можеше да лети много ниско над земята, за да не го засекат радарите. Имало е случаи наши пилоти да  навлизат безпрепятствено на 120 км навътре в турска територия и след това са се връщали успешно у дома. Познавам един от тях – летял е с 800 км/ч на 1 метър над земята. Тогава е бил луда глава, правил си е експеримент. Много добър приятел ми е, жив и здрав си е човекът. И дано Господ още дълги години да го дарява със земни дни.

По отношение на ракетното въоръжение Българската армия беше №1 на Балканите и някъде на второ, трето място в Европа. Това бе така, защото у нас нямаше съветски войски, а ракетите са най-страшното и най-ефективното оръжие, което ни пазеше. В това отношение превъзхождахме Гърция и Турция, взети заедно.

Имахме 24 пускови установки за оперативно-тактически ракети земя-земя „Скъд“ с далекобойност до 300 км. И осем пускови установки за оперативно-тактически ракети земя-земя SS-23 (по натовска класификация), които покриваха радиус до 500 км.

Тогава Българската армия се състоеше от три армии. Най-голямата беше Сливенската, защото по тогавашната военна доктрина основен враг на България бе Турция. В структурата на всяка армия имаше по една ракетна бригада – съответно в Самоков, до Карлово и в Кабиле, Ямболско. В с.Телиш, Плевенско, бе ракетната фронтова бригада, въоръжена със SS-23.

Тези ракети бяха кошмарът  на турците и гърците. Изнесени към южната ни граница, държаха на прицел Истанбул, Анкара и Атина. Защо комшиите тогава, които сега са ни съюзници и приятели, трепереха от тях? Защото тези ракети бяха неуловими, грубо казано. По време на полет си променяха траекторията, отклоняваха се с лъжлив маньовър от целта, за да заблудят противниковата противовъздушна отбрана (ПВО), и в последните секунди от траекторията си се насочваха директно към нея. Четири от тези ракети бяха в състояние да сринат Истанбул. Дори е имало планове наши подводници да приближат незабелязано Босфора и да целеуказват на ракетчиците къде да ударят по бреговете на протока, за да се предизвика невиждано наводнение, което да залее мегаполиса. Отделно пък всяка танкова бригада и дивизия у нас разполагаха  с ракетен дивизион.

Печалната съдба на родните ракети е известна. Те бяха унищожени като условие да ни приемат в Алианса. По-късно се разбра, че това е станало под натиска на Турция. Равносметката от тази слугинска политика на родните управници е повече от печална. Сега най-далекобойните системи на Българската армия бият до 70 км, а преди – до 500 км. Военната наука казва, че когато намаляваш числеността на една армията, не трябва да пипаш нейните високоточни оръжия и ефективни системи, които са сдържащ фактор. Защото с отбранителните си способности те може да заместят цели дивизии и полкове. Но ние постъпихме точно обратното. България под външен натиск наряза най-страшните си оръжия – ракетите.

И две думи за родната ПВО. Преди тя разполагаше с 25 дивизиона, дислоцирани по територията на цялата страна. А това бяха само дивизионите от ПВО на войските, без да броим тези от ПВО на страната, чиято задача бе да бранят по  въздуха стратегическите инфраструктурни обекти като АЕЦ, пристанища, ТЕЦ, големите  заводи, язовири и т. н. Ненапразно турците считаха, че имаме най-силната и ефективна система за противовъздушна отбрана. Ако ме попитате сега нашата ПВО с колко дивизиона е останала, ще ме е срам да ви отговоря. Затова по-добре не питайте.

Вярно е, имахме много оръжия. През 50-те години Сталин ни подари около 400 бойни самолета. А след това всичко си плащахме на СССР. Но руснаците ни продаваха оръжия и муниции на преференциални цени на техния вътрешен пазар, като за руската армия, а не за експорт. Това е много важно да се отбележи.

Какво е състоянието на армията ни днес?

Ако боравим с данните от официални документи, нищо няма да разберем. Според Програма 2032 за развитие на отбранителните способности Въоръжените ни сили трябва да поддържат численост от 43 000 души, в това число 3000 души доброволен резерв. В момента резервът ни е почти символичен от стотина бройки. Освен това не се заблуждавайте – числеността на Въоръжените сили не е числеността на армията. Но в Програмата, приета от последното правителство на Бойко Борисов, това много хитро се премълчава и не се обяснява. В един по-предишен документ числеността на армията ни, тоест само на бойните единици, трябва да е 26 000 души. Но при сегашния огромен кадрови дефицит от няколко хиляди незаети места за войници, сержанти и офицери, пресметнете колко е реално армията ни днес. Пак според предпоследния официален документ тя трябва да разполага с 80 танка, 280 бронирани машини, 96 тежки артилерийски системи, 6 бойни кораба, 16 бойни самолета, 6 бойни вертолета. Но към днешна дата и тези числа не са реални. Поради много причини, които не ми се иска да изброявам сега. Освен това не се знае какво и колко сме дали на Украйна. Учудващо е защо тези данни са засекретени. Така че към днешна дата обективната картина за състоянието на Българската армия е доста на минус под това, което благопожелателно е отбелязано в официалните документи.

Няма друга сфера от обществената ни система, като сферата на отбраната, която да е претърпяла толкова много трансформации, промени, реформи и, меко казано, управленски безумия. В годините на прехода след 10 ноември 1989 г. върху отбраната и армията се стовариха най-големите катаклизми. Защото самозвани политици видяха в лицето на армията бастион на комунизма, който трябва да се разруши. Един от легендарните генерали от онова време, въздушният ас Иван Парапунов, в мигове на огорчение казваше: „Аз не съм летял с портрета на Живков в кабината на самолета. Нашето поколение летеше с мисълта за България.“ След 10-ти ноември за министри и зам.-министри на отбраната назначаваха химици, биолози, имаше дори и театрален осветител. Сякаш армията бе отходен канал за уреждане на „наши кадри, които за нищо не ги бива“. Та един от тези „герои“ на новото време като министър на отбраната заповяда да се събере целият личен състав на военното ни разузнаване. Отиде в централата и като видя препълнения салон, възкликна: „Ауу, ама вие сте толкова много!“ И в скоростен порядък военното ни разузнаване олекна с 300 души. Същият „герой“ бастиса и военните контраразузнавачи, като остави едва 60 човека от тях, а те бяха  имунната система на армейския организъм срещу всякакви пороци отвън и отвътре.

А знаете ли защо бе ликвидирана легендарната танкова бригада в Горна Баня и така София стана една от малкото европейски столици без сухопътно прикритие. Това се случи, когато СДС имаше пълно мнозинство в парламента. При едни безсмислени и смешни дебати на тема как комунистите могат само с кръв да се върнат пак на власт, една доста популярна синя депутатка (ще ѝ спестя името) се провикна от парламентарната трибуна: „Ако комунистите вдигнат танковете, след един час са на жълтите павета и ще паднем от власт. Бригадата трябва да се премахне“. Така по силата на този политико-женски каприз славната 9-а танкова бригада в Горна Баня отиде в небитието.

Опитах се да надникна само в част от най-новата история на Българската армия. Нека не се лъжем – тя не е особено радостна, от нея не лъха оптимизъм от преживяното. Но да не мислим сега за това. Днес е празник. Честваме 20 г. от членството ни в НАТО. По-важното е, че правителството няма с какво друго да се похвали, а ние трябва да сме щастливи и на това…