Мястото на гробищата винаги е било дефицитно. Особено през Средновековието. Но е намерено решение и липсата на земя поставя началото на необичайна традиция. За дизайна в стил memento mori – в материала.

Джобен Йерусалим

Някога чешкият град Кутна Хора е бил известен със своите сребърни мини. Но в наши дни туристите идват тук не по тази причина.

Наблизо, в село Седлец, има манастир. На територията има църква – класически пример за готическа архитектура, заобиколена от древно гробище. Нищо изключително, докато не влезете вътре. И всичко там – от кръстовете и гирляндите до иконостаса – е от кости. Буквално.

Богохулство? Въобще не. През 1278 г. чешкият крал Отанар II изпраща един от монасите, някой си Хенри, в Светите земи. Той се завръща с шепа пръст от Голгота, където според Евангелието е разпнат Исус Христос.

С едно движение на ръката си, просто като разпръсна пръстта, монахът превръща провинциалното гробище в истинска златна мина. Сега хиляди хора от цяла Европа искат да бъдат положени. Разбира се, предлагаха всякакви пари.

Но много скоро в двора на църквата не остана място – поради безкрайните религиозни войни и ужасната епидемия от Черната смърт. А останките започват да ги връщат.

Ето защо, както гласи легендата, един от монасите през 15-ти век намери ново оригинално приложение за тях – той избелва костите в хлорен разтвор и след това прави интериорни предмети от тях. Идеята се хареса на всички. Така братята на манастира намират своето „послушание” през следващите векове.

През 1870 г. църквата става собственост на богатото семейство Шварценберг. Те наемат опитен дърворезбар, Франтишек Ринт, за да „придаде на храма по-готически вид“. Тогава избелените кости му идват на помощ.

Първо майсторът „украсява“ целия периметър на църквата с тях, след което поставя четири обелиска от човешки черепи в центъра. Скоро на една от стените вече има фамилния герб на Шварценберг и личния автограф на Ринт, подредени кост до кост.

Общо останките на повече от четиридесет хиляди души са използвани за украса.

„Очакваме ви“

Но не само престижът на гробището обяснява такова шокиращо дизайнерско решение. Понякога Божиите служители просто искат да напомнят на потомството за нещо.

Пример за това е параклис в полския град Черна. Първоначално не е особено забележителна сграда в стила на малки италиански църкви. Всичко се променя през 1776 г., когато местният свещеник Вацлав Томашек открива човешки кости на склона близо до камбанарията.

Двадесет хиляди скелети и черепи бяха изровени от земята. По-късно се оказа, че това са останките на участници в големите битки от миналото – Тридесетгодишната война и Силезийската война. Решават не просто да погребат мъртвите с почести, но по някакъв начин да увековечат паметта им.

Днес костите на воини могат да се видят, като посетите параклиса в Черна. Между другото, черепът на самия отец Вацлав е в самия център – над олтара.

Има и мемориален подтекст в параклиса на Свети Франциск в Евора, Португалия. Според легендата през XVI век, когато чумата върлувала в града, на находчиви монаси им хрумнала идея как да успокоят жителите. И в същото време да се отърват от колосален брой трупове.

Цялата смъртна пепел от съседните гробища е събрана и внимателно обработена с гасена вар. „Строителният материал“ придобива наситен бял цвят, който и днес учудва влизащите в параклиса.

Монасите натрошават повредените и счупени кости и ги добавят към циментовия разтвор. И тогава облицоваха стените на стаята. Рамо до рамо, или по-скоро раменна кост до раменна кост, парадират в Копела дош Ошош много поколения португалци, богати и не толкова богати.

За назидание богобоязливите монаси дори закачиха на входа надпис: „Ние, костите, които сме тук, чакаме вашите“.

Плащане за свобода

Много по-трагична е историята на кулата “Челе-Кула” в сръбския Ниш. Това наистина смразява кръвта.

В началото на XIX век градът е под игото на Османската империя. През 1809 г. на помощ на жителите на града идват силите на освободителното движение, ръководено от Стефан Синужелич.

Но последвалата битка не е в полза на сърбите: турците ги обграждат и започват безмилостно да ги изтребват. Не остаlа никаква надежда. Тогава Синужелич решава да взриви барутния погреб наблизо.

Героичната гибел на въстаниците обаче не удовлетворява османския военачалник Ахмед паша. Той заповядва да отрежат главите на падналите, а след това, под страх от смърт, принудил местните кожари да одерат труповете и да ги напълнят със слама, за да бъдат изпратени в Константинопол като трофеи.

От черепите – а те са около хиляда – пашата заповядва да построят кула, като строго предупреждение към онези, които остават под властта на султана.

В края на предишния век до страховития паметник е построен параклис. Както пише френският прозаик и поет Алфонс дьо Ламартин в „Пътешествия до изтока“, „нека Челе-Кула научи децата какво е независимостта на народа и им покаже каква цена са платили техните бащи за свободата“.

Към днешна дата повечето от черепите са извадени и повторно погребани. Останалите служат като жив паметник на кървавите събития от миналото.

Превод: В. Сергеев