С едно президентско изявление българската политическа система беше извадена от състоянието си на удобна временност и поставена пред въпроси, които дълго време се отлагаха – за смисъла на управлението, за разпада на партийните конфигурации и за това може ли външната лоялност да замества вътрешната посока. Анализът проследява как вътрешният разлом започна да променя геополитическото поведение на страната и защо България навлиза в период, в който старите автоматизми вече не работят.
Поглед.инфо винаги разглежда българската политика като пресечна точка между вътрешната криза, институционалната отговорност и геополитическия натиск.
НОЩТА, В КОЯТО ПОЛИТИЧЕСКОТО ВРЕМЕ СЕ ИЗМЕСТИ
В политиката има моменти, които не се случват чрез избори, закони или формални решения, а чрез изместване на самото усещане за време. Те не променят институциите пряко, не пренаписват правилата и не обявяват нов ред. Но след тях политическата реалност вече не може да бъде преживявана по същия начин. Снощната нощ беше именно такъв момент за България.
Формално погледнато, се случи нещо пределно ясно и ограничено: президентско изявление. Без извънредни процедури, без юридически последствия, без непосредствени решения. И въпреки това то произведе ефект, който далеч надхвърли рамките на обичайното институционално слово. Реакциите не бяха протоколни, а нервни. Коментарите не бяха аналитични, а отбранителни. Това несъответствие между формата и последиците е първият знак, че става дума за дълбоко натрупан политически процес, който търсеше повод да се прояви.
Изявлението на Румен Радев не беше насочено към конкретна мярка, нито към конкретен политически субект. То не целеше да реши криза, а да я назове. И точно в това се крие неговата тежест. В система, която дълго време функционира чрез отлагане, заместване и размиване на отговорността, самото назоваване се превръща в действие.
През последните години българската политика живее в режим на постоянна временност. Управленията са временни, коалициите – временни, решенията – временни. Всичко е „до следващия вот“, „до следващата договорка“, „до следващия външен сигнал“. Тази временност постепенно се превърна не в преходно състояние, а в норма, която изтощи общественото търпение и обезсмисли понятието за посока.
В този контекст президентското слово прозвуча като нещо необичайно: не защото беше радикално, а защото беше фиксирано. То не говореше за „временно решение“, не прехвърляше отговорност напред във времето, не се оправдаваше с обстоятелствата. То постави акцент върху държавата като цялост – не като сбор от партийни баланси, а като система, която трябва да носи смисъл и устойчивост.
Тук възниква първото напрежение, което тази нощ извади на повърхността. Между институционалната логика и партийната тактика. Между дългото време на държавата и късото време на политическото оцеляване. Президентското изявление не атакува пряко никого, но постави всички участници в ситуация, в която те трябваше да се разпознаят – или като част от решението, или като част от проблема.
Важно е да се подчертае още нещо: това изявление не предложи готов отговор. То не затвори дебат, а го отвори. И точно затова реакциите бяха толкова разнопосочни. Когато една система е стабилна, думите се подреждат лесно. Когато е разклатена, всяка ясно артикулирана позиция действа като тест за здравината ѝ.
Снощи този тест беше направен. Не чрез действие, а чрез присъствие. Чрез напомняне, че в политиката има и друг регистър, различен от ежедневната размяна на обвинения и оправдания. Регистър, в който се говори за отговорност, а не за рейтинг; за смисъл, а не за процедура.
Тази нощ не промени властта. Тя промени рамката, в която властта ще бъде мислена оттук нататък. И когато рамката се измества, всички следващи ходове неизбежно придобиват ново значение – дори когато изглеждат познати.
Оттук започва истинският анализ. Не от решенията, които още не са взети, а от напрежението, което вече е налице и което ще принуди всички политически актьори да се позиционират наново.
КОГАТО ЕДНА ИНСТИТУЦИЯ ЗАПОЧВА ДА ТЕЖИ ПОВЕЧЕ ОТ ВЛАСТТА
След снощното изявление политическият пейзаж в България не се промени формално. Нямаше оставки, нямаше извънредни заседания, нямаше правителствени решения с незабавен ефект. И въпреки това в системата се появи осезаемо изместване на тежестта. Това е вторият ключов момент, който трябва да бъде разбран, без да се прибързва с изводите.
Президентската институция по дефиниция не управлява. Тя не разполага с парламентарно мнозинство, не определя бюджет, не контролира изпълнителната власт в ежедневния ѝ ход. И именно затова е важно да се запитаме: как е възможно институция с толкова ограничени правомощия да се превърне в център на политическа гравитация, около който всички започват да се ориентират?
Отговорът не се крие в конституционните текстове, а в дефицита на смисъл, който партийната система натрупа през последните години. Партиите формално заеха цялото пространство на властта, но постепенно загубиха способността да го изпълват със съдържание. Управлението се редуцира до техническо оцеляване – сглобяване на мнозинства, балансиране на интереси, непрекъснато обясняване защо „в момента не е възможно“ да се направи нещо повече.
Така политиката започна да се възприема като затворен кръг, в който решенията не произтичат от визия за бъдещето, а от необходимостта да се удължи настоящето. В този режим всяка институция, която говори на по-дълъг хоризонт, неизбежно започва да изглежда по-тежка, по-сериозна и по-устойчива – дори и без да разполага с инструментите на изпълнителната власт.
Именно тук се появява ролята на президентството. Не като алтернатива на правителството, а като контрапункт на партийната временност. Докато парламентът и кабинетите функционират в логиката на краткия политически цикъл, президентската институция започна да изговаря теми, които надхвърлят конкретния мандат: суверенитет, стратегически избори, институционална отговорност.
Изявлението на Румен Радев попадна точно в тази празнина. То не предложи алтернативен център на власт, но ясно очерта център на смисъл. А когато смисълът липсва, той се превръща в най-дефицитния и най-търсения ресурс в политиката.
Реакциите на партиите след снощи показаха, че този процес не е случаен. Вместо спокойно дистанциране, последваха обяснения, оправдания, внезапни декларации и опити да се интерпретира президентското слово като „намеса“, „натиск“ или „политическа атака“. Тази нервност е показателна. Тя говори за страх не от действие, а от загуба на монопол върху легитимността.
Защото в една стабилна система институциите не се конкурират. Те се допълват. Когато обаче партийната легитимност се разпада, всяка институция, която изглежда по-последователна, започва да се възприема като заплаха – дори и да не претендира за власт.
Тук се появява и по-дълбокият проблем. Президентската институция не е станала по-силна сама по себе си. Слабостта на партиите я е направила по-видима. И колкото повече те се опитват да омаловажат нейното значение, толкова повече потвърждават собствената си криза.
Важно е да се подчертае: на този етап няма институционален конфликт. Няма и опит за пренареждане на властта. Но има ясно очертано разминаване между формалната архитектура на системата и реалното разпределение на доверие. А това разминаване е сред най-опасните процеси в политиката, защото то неизбежно търси изход.
Тук все още не можем да говорим за посока. Но вече можем да говорим за изместване на центъра, което ще принуди всички останали актьори да се определят спрямо него. Не защото са принудени институционално, а защото общественото внимание вече е пренасочено.
Тази част не завършва с извод. Тя завършва с натрупване на напрежение. Защото следващият въпрос е неизбежен: как реагира една партийна система, когато осъзнае, че вече не е единственият източник на политическа легитимност?
ПАРТИИТЕ ПРЕД ОГЛЕДАЛОТО: КАК ЗАПОЧВА РАЗПАДАНЕТО НА СТАРИТЕ КОНФИГУРАЦИИ
След изявлението, което измести политическата рамка, партиите се оказаха в необичайна ситуация. Не защото загубиха власт – тя формално си остава там, където е била. А защото загубиха привилегията да определят смисъла на случващото се. Това е моментът, в който всяка партийна структура започва да се оглежда – не в социологията, а в собствената си вътрешна логика.
Дълго време българските партии функционираха в относително предсказуем режим. Всяка имаше своя ниша, свой електорат, своя външна и вътрешна легитимация. Дори когато бяха в конфликт, те споделяха едно мълчаливо съгласие: рамката не се поставя под въпрос. Управлява се в нея, спори се в нея, но тя остава непроменена. Именно тази рамка снощи се пропука.
Първата реакция на партиите беше защитна. Не като координиран отговор, а като рефлекс. В публичното говорене се появиха познати формули – „президентът няма правомощия“, „институционално разделение“, „опасност от намеса“. Това говорене не беше насочено към гражданите, а към самата система – опит да се възстанови усещането за контрол. Но когато подобни формули се повтарят твърде настойчиво, те започват да издават несигурност.
Най-ясно този процес се вижда при партиите, които дълго време бяха носители на управленската инерция. Бойко Борисов и политическата конструкция около него са свикнали да функционират в условия на външна предвидимост и вътрешна гъвкавост. Когато обаче центърът на внимание се измести от управленските договорки към въпроса за посоката, този модел започва да губи почва. Не защото е атакуван, а защото вече не е достатъчен.
При задкулисните конфигурации около Делян Пеевски реакцията е още по-показателна. Там политиката винаги е била въпрос на контрол над процесите, а не на публичен разказ. Когато обаче разказът се измества, контролът губи своята тиха ефективност. В подобни моменти сянката започва да се вижда по-ясно – не защото е осветена директно, а защото средата около нея се променя.
По-различна, но не по-малко симптоматична е реакцията на формациите, които претендираха за морално обновление. ПП–ДБ изградиха своята идентичност върху идеята, че са алтернативата на „стария модел“. Но когато самият модел започне да се разпада не под натиска на партийна опозиция, а под тежестта на институционално слово, тази идентичност започва да се размива. Те вече не са единствените носители на критика, нито единственият канал за обществено недоволство.
БСП, от своя страна, се намира в още по-деликатна позиция. Исторически тя е партия на държавността, но през последните години се движи между опитите за адаптация и страха от собственото си минало. Изявлението отвори пространство, което по логика би трябвало да бъде нейно. Но дали тя има вътрешния ресурс да го заеме, или ще остане наблюдател, е въпрос, на който засега няма отговор.
Общото между всички тези реакции е едно: липсата на готовност за нова рамка. Партиите усещат, че старите конфигурации не работят, но не разполагат с език, с който да опишат следващото. Затова се връщат към процедурите, към формалните аргументи, към правилата – като към спасителен пояс. Проблемът е, че правилата вече не дават смисъл, а само отлагат сблъсъка с реалността.
Тук започва истинският разпад – не като внезапен срив, а като бавна загуба на вътрешна убеденост. Когато една партия престане да вярва в собствения си разказ, тя може да продължи да съществува организационно, но политически започва да се разтваря.
Тази част също не води до извод. Тя очертава терена, върху който следващите процеси ще се развиват. Защото когато старите конфигурации се разпадат, въпросът вече не е кой ще управлява, а каква логика ще управлява.
УПРАВЛЕНИЕ БЕЗ СТАБИЛНОСТ И СТАБИЛНОСТ БЕЗ УПРАВЛЕНИЕ
След като партийните конфигурации започнаха да губят вътрешната си логика, българската политическа сцена навлезе в състояние, което на пръв поглед изглежда познато, но по същество е различно от всичко преживявано досега. Това състояние може да бъде описано с привидно парадоксална формула: управление без стабилност и стабилност без управление.
Формално институциите функционират. Парламентът заседава, правителството – независимо от формата си – изпълнява административните си задачи, държавата не е в колапс. Точно тази външна нормалност обаче прикрива по-дълбок проблем: липсата на политически хоризонт, в който тези действия да бъдат подредени като част от смислен процес. Управлението съществува, но не води никъде. Стабилността е налице, но тя е статична – по-скоро застой, отколкото равновесие.
В предишни периоди подобни ситуации бяха временно решение – междинен етап до следващия вот или до нова коалиция. Днес обаче временността се е превърнала в трайно състояние. Политическите актьори действат така, сякаш основната им задача е не да управляват, а да не допуснат разпад. Това измества фокуса от вземането на решения към тяхното отлагане, от стратегическото планиране към тактическото оцеляване.
Тук се появява и ключовият проблем на настоящата конфигурация. Когато управлението се свежда до поддържане на минимална функционалност, всяка по-сериозна тема – социална, икономическа, институционална – започва да изглежда като риск. Реформите се възприемат не като необходимост, а като заплаха за крехкия баланс. В този смисъл политическата система започва да се самоконсумира: тя работи, за да запази себе си, а не за да произвежда резултати.
На този фон ролята на служебните формати придобива ново значение. Те вече не са просто техническо решение, а симптом за неспособността на партиите да произведат устойчива власт. Дори когато служебното управление не носи дългосрочни решения, то създава усещането за ред и управляемост, което контрастира с постоянната партийна нестабилност. Това допълнително подкопава доверието в класическите политически формули.
Важно е да се отбележи, че в тази ситуация не става дума за липса на експертиза или кадри. Проблемът е по-дълбок – липса на политическа воля да се поеме отговорност за посока, която неизбежно ще има цена. Когато всички участници се страхуват да бъдат първите, които ще платят тази цена, системата зацикля.
Така се оформя своеобразен вакуум. В него институциите продължават да действат, но без обща логика. Партиите продължават да говорят, но без убедителен разказ. А обществото наблюдава този процес с нарастващо усещане за дистанция. Не защото очаква незабавни чудеса, а защото не вижда смислена връзка между действията и бъдещето.
Този вакуум не е устойчив. Той може да се запази известно време, но неизбежно започва да привлича нови центрове на влияние, нови интерпретации на легитимност и нови въпроси за това кой всъщност носи отговорност. Засега тези въпроси остават отворени. Но самият факт, че се задават все по-често, показва, че сегашната вътрешнополитическа конфигурация е в преход, дори и да изглежда неподвижна.
Тази част не предлага решение и не очертава изход. Тя описва състоянието, в което управлението се е отделило от идеята за стабилност, а стабилността – от идеята за развитие. Именно в това разминаване ще се формират следващите процеси, които вече излизат отвъд чисто вътрешнополитическата рамка.
КОГАТО ВЪТРЕШНАТА КРИЗА ЗАПОЧВА ДА ПРОМЕНЯ ВЪНШНАТА ОРИЕНТАЦИЯ
Външната политика често се представя като самостоятелна сфера – резултат от договори, съюзи и международни ангажименти, които съществуват независимо от вътрешния политически живот. В действителност обаче тя винаги е отражение на вътрешния баланс. Когато този баланс се разклати, външната ориентация не се променя веднага, но започва да губи автоматизма си. Именно в тази фаза навлиза България.
През последните години българската външна политика се характеризираше с висока степен на предсказуемост. Тя беше изградена около ясно артикулирани формули – евроатлантическа лоялност, солидарност с партньорите, следване на общите позиции. Тези формули имаха стабилизираща функция, но с времето започнаха да се използват не като инструмент за ориентация, а като заместващ аргумент – обяснение защо вътрешните проблеми могат да бъдат отложени.
Когато вътрешната политическа система функционира стабилно, подобен модел е възможен. Когато обаче тя навлезе в режим на постоянна криза, външната политика започва да изпълнява нова роля – убежище от отговорност. Всичко, което не може да бъде решено вътре, се оправдава с „международната обстановка“, „ангажиментите“ или „натиска на съюзниците“. Така външната ориентация престава да бъде избор и се превръща в алиби.
Изявлението на Румен Радев не атакува пряко тази логика, но я постави под съмнение. Не чрез отричане на съюзите, а чрез настояване, че външната политика не може да замества вътрешната визия. Това е ключов момент. За първи път от дълго време се появи институционално напомняне, че международната легитимност няма смисъл, ако не стъпва върху вътрешна устойчивост.
Тук започва бавното, но неизбежно разместване. България не променя съюзите си, но започва да променя тона. А тонът във външната политика често е по-важен от декларациите. Когато една държава започне да говори за партньорство не само като задължение, а и като взаимност, това означава, че вътрешната ѝ несигурност вече не може да бъде скрита зад готови формули.
Отношенията със САЩ са показателен пример. България остава част от евроатлантическата система за сигурност и няма индикации за институционален разрив. Но се появява нещо ново – желание за разграничаване между лоялност и подчинение. Това не е антагонизъм, а опит за възстановяване на собствен глас в рамките на съюза. Подобен процес е невъзможен без вътрешна политическа легитимност, защото всяко отклонение от линията изисква доверие у собственото общество.
Същото важи и за отношенията с Русия. Досега те бяха или демонизирани, или инструментализирани в зависимост от вътрешнополитическата конюнктура. Липсваше трети регистър – прагматичен и трезв. В условията на вътрешна нестабилност всяка тема, свързана с Москва, се превръщаше в тест за лоялност, а не в въпрос на интерес. Този модел постепенно изчерпва своята ефективност, защото не предлага решения, а само символични жестове.
Паралелно с това в Европа се оформя нова линия на напрежение – между централизираната визия за съюза и нарастващия брой държави, които настояват за по-голям национален суверенитет. Фигурата на Виктор Орбан е най-видимият символ на този процес, но далеч не единственият. Около него постепенно се оформя неформална група от страни, които не отричат ЕС, но поставят под въпрос начина, по който се вземат решенията в него.
За България този процес е особено чувствителен. Тя няма ресурс да бъде фронтова държава в подобен конфликт, но има всички основания да бъде балансьор. Именно вътрешната криза обаче досега я лишаваше от тази роля. Когато една държава не е сигурна в собствената си посока, тя неизбежно следва най-силния глас. Когато тази сигурност започне да се възстановява, дори и частично, се появява пространство за маневриране.
Важно е да се подчертае: тук не става дума за геополитически завой. Става дума за геополитическо събуждане. България започва да осъзнава, че автоматичната позиция вече не ѝ носи стабилност, а само отлага сблъсъка с вътрешните противоречия. Това осъзнаване все още е неоформено, но вече влияе върху начина, по който се възприемат международните теми в публичното пространство.
Тази част не завършва с прогноза. Тя очертава процес, в който външната ориентация започва да се превръща от даденост в въпрос. А когато въпросите се появят, следващата стъпка неизбежно е изборът – дори и той да бъде направен бавно, противоречиво и под натиск.
„ОРБАНОВАТА ОС“: МЕЖДУ МИТА, СТРАХА И РЕАЛНАТА ПОЛИТИКА
Когато в българския публичен дебат се спомене възможността за сближаване с т.нар. „орбанова линия“, разговорът почти мигновено се изкривява. Темата престава да бъде аналитична и се превръща в морална присъда или в плашило. Това само по себе си е показателно. Защото когато една тема не може да бъде обсъждана спокойно, това означава, че тя докосва дълбоки несигурности, а не ясни позиции.
Първото, което трябва да бъде изяснено, е самото съдържание на понятието. Не съществува формализирана „орбанова ос“ в институционален смисъл. Няма договор, няма съюз, няма обща програма. Има политически стил, има сходни реакции към определени процеси в Европейския съюз, има съвпадение на интереси по отделни теми. Да се представя това като готов геополитически лагер е опростяване, което обслужва повече пропагандата, отколкото анализа.
Фигурата на Виктор Орбан се превърна в символ не защото Унгария е най-мощната държава в ЕС, а защото тя първа започна открито да артикулира напрежението между националния суверенитет и наднационалното управление. Това напрежение не е унгарски феномен. То съществува в различна степен в Италия, Словакия, Австрия, дори във Франция и Германия. Разликата е, че в повечето случаи то се изговаря предпазливо или зад кулисите.
От тази гледна точка въпросът за България не е дали да „се присъедини“ към нещо, а дали изобщо има капацитет да формулира собствена позиция в този дебат. Досега отговорът беше отрицателен. Вътрешната нестабилност, липсата на дългосрочно управление и постоянната нужда от външна легитимация превърнаха страната в пасивен участник, който следва общите решения, без да влияе върху тях.
Именно тук вътрешнополитическата криза започва да се преплита с геополитическите интерпретации. Когато една държава няма вътрешен център на тежест, всяко по-нетипично поведение на други държави изглежда или като заплаха, или като изкушение. Реалната политика обаче се движи по трета линия – на интереса, а не на етикета.
България няма нито възможност, нито интерес да се превърне във фронтова държава срещу европейските институции. Но има обективен интерес да подкрепя процеси, които водят до по-гъвкав съюз, в който малките и средните държави не са просто изпълнители на вече взети решения. Това не е бунт срещу ЕС, а опит за реалистично позициониране в рамките му.
Президентското изявление не спомена конкретни държави или лидери. Но то ясно постави акцент върху необходимостта България да бъде субект, а не функция. В този смисъл всяко автоматично лепене на етикета „орбанова ориентация“ е опит да се избегне същинският въпрос: може ли страната да води самостоятелна, но не изолирана политика?
Тук се появява и още едно важно измерение. В Европа нараства умората от морализаторския език, който замества реалния дебат. Теми като миграция, икономическа конкурентоспособност, енергийна сигурност и война не могат да бъдат решавани само с декларации. Държавите, които първи започнаха да говорят за това по-грубо и директно, бяха заклеймени. Но с времето техните въпроси започнаха да звучат все по-познато.
За България рискът не е в това да бъде обвинена, че „се доближава до Орбан“. Рискът е да остане без позиция, докато други преначертават баланса в ЕС. В този смисъл сегашният момент не изисква избор на лагер, а избор на зрялост – способност да се разграничават символите от интересите, шумът от процесите.
Тази част не твърди, че България върви към нов съюз. Тя показва, че страната навлиза в ситуация, в която старите автоматизми вече не работят. А когато автоматизмите се разпадат, политиката неизбежно става по-сложна, по-рискова и по-отговорна.
Точно тук анализът трябва да спре и да направи пауза. Защото следващият въпрос вече не е свързан с външните ориентири сами по себе си, а с това дали българската политическа система изобщо е способна да понесе последствията от един по-самостоятелен курс.
НЕИЗБЕЖНИЯТ ИЗВОД: КОГАТО ВЪТРЕШНИЯТ РАЗЛОМ СРЕЩНЕ ВЪНШНИЯ НАТИСК
Всичко, разгърнато дотук, води към извод, който не може да бъде формулиран по-рано, без да се разруши собствената логика на анализа. Защото става ясно едва сега: кризата в България не е нито само вътрешна, нито само геополитическа. Тя е точката, в която двете се срещат и взаимно се усилват.
Президентското изявление не създаде този разлом. То го освети. Вътрешнополитическата нестабилност, разпадът на партийните конфигурации, управлението без хоризонт и външната ориентация, сведена до автоматизъм – всичко това съществуваше и преди. Разликата е, че снощи тези линии се събраха в една картина, която вече не позволява отлагане.
Неизбежният извод е следният: България навлиза в период, в който повече не може да компенсира вътрешната си слабост с външна лоялност, нито да оправдава липсата на вътрешна посока с геополитическа необходимост. Този модел се изчерпа. Не защото някой го отхвърли идеологически, а защото престана да работи практически.
Партийната система, такава каквато я познаваме, няма капацитет да произведе стабилност в класическия смисъл. Тя може да произвежда временни формули, но не и дългосрочен разказ. В този вакуум президентската институция се оказа не алтернатива на управлението, а носител на последователност, каквато партиите не успяха да поддържат. Това не е въпрос на амбиция, а на структурна необходимост.
Оттук следва и вторият извод: следващият период в българската политика ще бъде период на напрежение, а не на стабилизация. Това напрежение няма да се прояви задължително чрез драматични събития. По-вероятно е да се прояви чрез постоянни търкания – между институции, между вътрешни и външни очаквания, между обещания и възможности. Именно в това напрежение ще се решава дали страната ще намери нов баланс или ще затъне още по-дълбоко в управленска инерция.
Геополитически България няма да направи рязък завой. Но ще бъде принудена да престане да бъде безгласна. Отношенията със съюзниците ще останат, но ще станат по-сложни. Теми, които досега се приемаха без дебат, ще започнат да изискват аргументи. Това ще бъде неудобно – както навън, така и вътре в страната. Но именно неудобството е признак, че една система започва да се променя.
И тук се появява най-трудният, но и най-важният извод: България няма избор дали да влезе в този процес – тя вече е в него. Единственият реален избор е как ще го преживее. Дали чрез хаотични реакции и взаимни обвинения, или чрез бавно, болезнено, но осъзнато пренареждане на политическата логика.
Историческите моменти рядко изглеждат величествени, докато се случват. Те по-често изглеждат объркани, противоречиви и нестабилни. Снощната нощ беше точно такава. Тя не даде отговори, но отне възможността да се преструваме, че въпросите не съществуват.
Оттук нататък българската политика ще трябва да се научи да живее без старите си оправдания. А това е най-трудната, но и най-необходимата стъпка към всяка истинска промяна.
