Докато държавата иска промени в устава, ръководството на „Информационно обслужване“ се спъва в елементарни процедури. Некадърност или печелене на време преди изборите?
В България има институции, които работят тихо. Има и такива, които работят тихо, но държат прекалено много власт. „Информационно обслужване“ отдавна е във втората категория. А когато около такава структура започнат да се трупат съмнения за кадрови чадъри, политически зависимости и фирми, приличащи на „касички“ за усвояване на публичен ресурс, въпросът вече не е счетоводен. Въпросът е политически. И най-вече — изборен.
Поводът отново да се заговори за дружеството е серия от остри въпроси, повдигнати в публичното пространство около ролята на „Информационно обслужване“ и дългогодишното влияние на Ивайло Филипов. Темата не е нова, но точно преди пореден вот звучи далеч по-опасно. Защото не говорим за произволна държавна фирма, а за структура, която участва в обработката и обобщаването на изборните резултати в страната. А когато около такава структура има съмнения, те удрят директно в доверието към изборния процес.
Моделът около „Информационно обслужване“ не се изчерпва с техническа дейност и администрация. Говори се за изградена във времето кадрова система, в която хора, временно изпаднали от властта, намират удобно пристанище в дружеството, заедно със свои близки, роднини и политически обвързани фигури. Така се оформя една особена ротация — днес си в администрацията, утре в държавното дружество, вдругиден отново на позиция, от която влияеш върху същото това дружество. Формално всичко може да изглежда законно. По същество обаче мирише на затворен кръг.
Според публикации в различни медии подобен е случаят и с фирмата на житейската партньорка на Г-н Филипов.
Точно тук е и голямата опасност. Когато кадровата политика се превърне в инструмент за лоялност, институциите престават да бъдат независими. Те започват да си „говорят“ през назначения, услуги и гарантирани позиции. Това вече не е просто административен комфорт. Това е механизъм за влияние. Не с викове, а с назначения. Не с натиск, а с обещана кариера. Казано по-просто: не ти викат „слушай“, а ти показват къде ще те уредят, ако слушаш.
Паралелно с тази кадрова мрежа в текста се очертава и друга картина — концентрация на сериозен публичен ресурс в ограничен кръг фирми. Фирми, които след работа с „Информационно обслужване“ бележат чувствителен растеж, като в документа изрично е посочен примерът с „Ифелоус“ – закъсала компания след ковид пандемията която се развива под шапката на държавната фирма и последните години е генерирала огромен ресурс. Така се ражда и логичният въпрос: дали част от тези компании не функционират като своеобразни „касички“ — структури, в които се акумулира държавен ресурс, който после може да подхранва влияние, зависимости и бъдещи политико-бизнес проекти.
Критиците на модела около Ивайло Филипов стигат още по-далеч, като твърдят, че мрежата му от зависимости и влияние излиза извън рамките на едно държавно дружество и се простира до внедряване на агенти на влияние в ключови институции като ДАНС и дори Американското посолство.
Когато кадровата схема и финансовата схема започнат да работят заедно, вече не говорим за отделни съмнителни практики. Говорим за модел. Кадрите осигуряват контрол върху процедурите. Парите осигуряват лоялност. Лоялността осигурява оцеляване на мрежата. А когато към това се добави и достъп до критична държавна инфраструктура и чувствителни данни, картината става още по-тежка. Тогава въпросът вече не е дали има проблем, а колко дълбоко е вкоренен той.
И точно на този фон идва последната серия от събития около опита за свикване на извънредно общо събрание на акционерите на „Информационно обслужване“. На 27 февруари 2026 г. министърът на електронното управление Георги Шарков, като орган, упражняващ правата на държавата, официално изисква от Съвета на директорите да свика събрание, на което да бъдат разгледани промени в устава на дружеството. Това не е дребна формалност. Това е ясен политически и институционален сигнал, че някой иска промяна.
Следва решение на Съвета на директорите от 2 март 2026 г. за свикване на извънредно общо събрание на 30 март 2026 г. Подготвя се покана, подписана от изпълнителния директор. Звучи като нормална процедура. Само че не за дълго. Документите, подадени в Търговския регистър, са върнати и процедурата блокира още на първия етап. Министърът изпраща ново писмо и настоява процедурата да бъде повторена коректно и незабавно.
Оттук нататък ситуацията става повече от неловка. На 4 март 2026 г. Съветът на директорите взема ново решение — този път извънредното общо събрание да бъде чак на 4 юни 2026 г. Същата тема, същият устав, но вече удобно избутани напред с месеци. И тук въпросите започват да валят сами: защо? Защо при настояване от страна на принципала за действия в законоустановения срок, процедурата внезапно се озовава в началото на лятото? Защо се губи време точно когато пред страната стои нов вот?
Но и това не е всичко. И вторият опит се оказва дефектен. Агенцията по вписванията връща заявлението с указания, че поканата не отговаря на изискванията на Търговския закон, защото не съдържа конкретни предложения за решения по точката от дневния ред — задължителен елемент по чл. 223, ал. 4, т. 5 от ТЗ. С други думи: ръководството на дружество, което участва в обработката на изборните резултати, не успява да организира дори формално изрядно свикване на общо събрание. Това вече не е дребен пропуск. Това е диагноза.
Обясненията са две и нито едно не е успокояващо. Първото — управленска некомпетентност. Второто — умишлено протакане с цел да се печели време и да се блокира процес, който може да доведе до промени в управлението.
И двете версии звучат скандално. Ако е некадърност — как точно такива хора държат толкова чувствителен процес? Ако е саботаж — тогава вече говорим за откровена съпротива срещу волята на държавата в дружество с ключова роля за демократичния процес.
Точно затова въпросът за Ивайло Филипов не е персонален. Той е институционален. Защото когато един човек години наред оцелява при различни управления, запазва влияние, контролира мрежи от зависимости и остава централна фигура в чувствителна за държавата структура, обществото има право да пита: кой всъщност управлява процеса — официалните институции или хората, които отдавна са ги надживели отвътре?
И ако днес някой още се чуди защо доверието в изборите е толкова крехко, отговорът е прост. Българинът не подозира само урната. Той подозира цялата верига зад нея. Подозира кадрите, зависимостите, фирмите, процедурите и удобното мълчание. А когато точно там — в сърцето на машината — стои структура, около която има толкова много въпроси и толкова малко убедителни отговори, съмнението вече не е конспирация. То е естествена обществена реакция.
Защото честните избори не започват в изборната секция. Те започват много по-рано — там, където никой не трябва да държи шалтера еднолично.
Очаквайте още разкрития за Информационно Обслужване, успехите на фирмите касички и пикантни имена на трудоустроени калинки…
