Автор: Арно Бертран, arnaudbertrand.substack.com

В действията на САЩ напоследък има нещо от гръцката трагедия, където всеки ход, направен за да се избегне съдбата, се превръща в механизма, който я докарва. САЩ влязоха във война, за да утвърдят отново господството си – и доказаха, че вече не могат да доминират. Те поискаха от съюзниците си да изпратят военни кораби – и откриха, че нямат истински съюзници. Те упражняваха максимален натиск в продължение на четиридесет години, за да сломят Иран, преди да настъпи този момент – и вместо това създадоха именно този противник, който сега е в състояние да им се противопостави. Те започнаха войната отчасти, за да имат допълнително влияние над Китай – и предоставиха на света спектакъла, в който молят Китай за помощ. Пророчеството беше за многополюсност. Всяко американско действие, целящо да я предотврати, всъщност я разкрива.

Първата многополюсна война.

На този етап е болезнено очевидно, че Иранската война има качествено различен характер от повечето войни на САЩ през последните десетилетия.

Вземете Виетнам, Афганистан, Либия, Ирак, Сърбия и т.н. (списъкът за жалост е много дълъг): моделът в общи линии винаги беше един и същ, с огромна разлика между силите на агресора и жертвата. Тези войни бяха, като цяло, имперски: империята се опитваше да смаже един много по-слаб народ, чиято единствена реална възможност беше партизанската съпротива. И това в случаите, когато те изобщо имаха воля да се съпротивляват – някои, като Либия, дори не си направиха труда, а просто се примириха със съдбата си.

Като зрители на тези войни, ако сте имали някаква морална чувствителност, сте изпитвали най-вече някакво безпомощно отвращение: наблюдавали сте гигант, който вилнее в чужда къща.

Разбира се, САЩ загубиха повечето, ако не и всичките, от тези войни, като очевидно заменяха талибаните с талибани, бяха изритани с подвита опашка от Виетнам, но от това разликата в силите все пак си оставаше не по-малко реална. Само дето тази сила не винаги гарантира победата: понякога гигантът не може да избие всички и накрая се изморява от опитите. Извоюваните по този начин „победи“ винаги бяха в най-добрия случай Пирови: хората оцеляваха, да, но им оставаха единствено опустошени държави. Междувременно, в голямата схема на нещата, гигантът се оттегляше с леко наранено его.

Забележителното тук е, че Иран се доказва като напълно различен звяр – ако останалите просто оцеляваха от набезите на гиганта, Иран изглежда способен да си съперничи с него.

Нека погледнем резултатите такива, каквито са днес.

Преди всичко, Иран е в състояние до този момент да отвръща – подобаващо, симетрично и систематично – на атаките на САЩ и Израел. Само този факт е вече извънреден и безпрецедентен.

Вземете последния удар на САЩ-Израел по иранския ядрен комплекс в Натанз. Иран дълго време предупреждаваше, че няма да се поколебае да удари по израелския ядрен комплекс в Димона Israeli nuclear site of Dimona– където се смята, че  са разположени оръжията от израелската ядрена програма – като отговор, който мнозина смятаха за празна заплаха, предвид че тази е една от най-охраняваните стратегически локации в света, защитена едновременно от пълномащабните израелски и частични американски отбранителни системи.

Е, случи се: в събота Иран успя да удари в непосредствена близост  до ядрения комплекс, не веднъж, а два пъти, в два отделни удара, както срещу град Димона, така и срещу град Арад. И това не е иранска пропаганда, а е широко отразено от израелските медии и официалнопризнато от самия Нетаняху.

Ако оставим настрана човешките жертви, за които винаги трябва да се съжалява (макар че наистина е трудно да се чувстваш зле за Израел, предвид неизмеримо по-тежките жертви, които той налага на другите), помислете само за минута колко обективно забележително е това и какво ни говори за реалния потенциал на Иран. Нито един съперник на САЩ в познатата история не е бил в състояние да направи нещо подобно: да обяви цел с едноседмично предизвестие – при това не каква да е цел, а едно от най-пазените места на цялата планета – изправяйки се срещу пълния общ отбранителен потенциал на САЩ и Израел, и все пак да го пробие, два пъти.

Намираме се на светлинни години разстояние от поставяните от партизани самоделни бомби край пътя или от залаганите капани в джунглите на Виетконг…

И това не е еднократен акт. Всъщност до момента буквално всеки път, когато Иран е съобщавал, че ще удари стратегическа цел в отговор на атаки от страна на САЩ-Израел, го е правил успешно.

Друг красноречив пример е ударът по израелската рафинерия в Хайфа, която произвежда приблизително половината от вътрешните доставки на гориво на Израел, в отговор на израелското нападение над неговия газов комплекс „Южен Парс“. Тук моделът е отново същият: ясно обявен симетричен отговор – вие удряте нашата енергия, ние удряме вашата – извършен срещу едно от най-стратегически важните за Израел и тежко отбранявани места.

Или вземете може би най-символичния и съкрушаващ пример: на 19 март иранската въздушна отбрана удари американски F-35 по време на бойна мисия над Иран, принуждавайки го да извърши аварийно кацане – инцидент, който беше потвърден от Американското централно командване. Това е първият случай в историята, когато пето поколение стелт е претърпял потвърдена бойна щета от вражески огън. F-35, който струва над 100 милиона бройката, е перлата в короната на американската въздушна сила – самолетът, около който е изградена цялата американска военна доктрина на бъдещето и който от години е маркетиран като практически неунищожим от конвенционална въздушна отбрана.

Не стига това, ами същия ден Ислямският революционен гвардейски корпус (ИРГК) разпространи видео, на което се вижда как този уж невидим и неоткриваем самолет бива проследен и поразен, което се вижда ясно на иранския екран за указване на бойни цели. Според множество сециалисти вместо радар Иран вероятно е използвал пасивни инфрачервени сензори, които улавят топлината на двигателя, което означава, че цялата философия на дизайна на F-35, всичките му 1,7$ трилиона причини за съществуване като неуловима за радарите платформа, са били обезсмислени. Иран победи стелт технологията на Америка.

Това също не беше еднократен акт: до момента поне пет F-15 са били свалени на бойното поле в тази война. Всички те – както ни се казва от Централното командване на САЩ – са били изгубени поради „приятелски огън“ или „технически неизправности“, което ще се яви, по странно съвпадение, изпълнения с най-много инциденти период на програмата F-15 в цялата ѝ история. Всичко на всичко, по потвърдени от САЩ бройки, поне 16 американски военни самолета са били унищожени от началото на войната, а други половин дузина са били силно повредени при атаки или инциденти.

И накрая, може би най-ироничният от всички примери: Иран е унищожил поне една батарея от системата за противоракетна отбрана THAAD на САЩ, разположена във военновъздушната база „Мувафак Салти“ в Йордания – факт, потвърден от официални американски източници и потвърдено от сателитни снимки на изгорените останки от системата, които CNN публикува. THAAD (Terminal High Altitude Area Defense) е именно системата, предназначена за прихващане и унищожаване на приближаващи се балистични ракети. Това буквално е щитът. А Иран го унищожи точно с оръжието, което е създаден да възпира. Система за 300 милиона долара, „очите“ на американската най-модерна противоракетна архитектура, ударена от ракети, които би трябвало да вижда, когато идват…

Заслужава да се отбележи, че САЩ разполагат само с осем THAAD батареи на цялата планета. Иран твърди, че е унищожил четири от тях само в един 24-часов прозорец от време – твърдение, което, ако бъде потвърдено, би означавало, че половината от световните запаси  от най-модерните американски сензори за противоракетна отбрана са били унищожени за един ден. Това, което е потвърдено, е че щетите са били достатъчно тежки, за да накарат Пентагона да предислоцира друга система THAAD от Южна Корея в Близкия Изток, при все откритите възражения на Сеул. Иначе казано, за да се опитат да изградят отново щита в Близкия Изток, който Иран е разрушил, се е наложило САЩ да се изтеглят от Азия. Иран не просто оспорва американската мощ в един военен театър, той налага глобално преразпределение на американската сила.

Ето и първото твърдение: за първи път от десетилетия САЩ се бият директно срещу съперник, който не просто издържа на ударите, но и отвърща. Не чрез изтощително партизанстване, не чрез бомби в крайпътните участъци, или мрежи от тунели, а чрез директни, симетрични военни ответни удари срещу някои от най-охраняваните цели на планетата. Вие удряте нашата ядрена база, ние удряме вашата. Вие поразявате нашата енергийна инфрастурктура, ние поразяваме вашата. Вие мислите, че най-сложните ви оръжия ви пазят? Помислете пак.

Това прави ситуацията крайно – и вероятно безпрецедентно – опасна. Толкова опасна на практика, че сме изправени пред реалната възможност големи части от Близкия Изток да станат буквално необитаеми. Нещо, което дори и някои от съветниците на Тръмп, като често пророческия Дейвид Сакс, открито признават (точните му думи бяха: „Ако видим това унищожение да продължава, то буквално може да направи Персийския залив почти необитаем“).

Щеше ми се да преувеличавам, но положението на нещата към последните часове е точно такова и може би все още от това ни дели само една грешка в преценката.

Тръмп заплаши в събота, че САЩ „ще ударят и унищожат различни [ирански] енергийни централи, като се започне от най-голямата“, ако Иран не „отвори изцяло и не свали заплахата от Протока Ормуз до 48 часа, считано от този момент“.

Отговорът на Иран беше, че ако САЩ направят това, те ще се прицелят в енергийна и ИТ структура на САЩ и Израел, както и в централи за обезсоляване на морската вода в региона“.

Заплахата срещу обезсоляващите мощности е тъкмо това, което може да направи Залива необитаем, защото големи територии от региона са почти изцяло зависими от обезсоляването за своите нужди от питейна вода. Катар извлича 99% от питейната си вода по тази технология, Кувейт и Бахрейн над 90%, Саудитска Арабия – 70 процента.

Според меморандум на американското посолство в Саудитска Арабия от 2008 г., изтекъл от Укилийкс, ако Иран удари само десалинизиращата станция на Саудитска Арабия в Джубайл, „Риад ще трябва да се евакуира в рамките на седмица“. Това са 8,5 милиона души, един от най-големите градове в света. В документа се казва още, че ако станцията в Джубайл бъде ударена, „сегашната структура на управление в страната не би могла да оцелее“.

Така че, в момента има съвсем реална възможност да станем свидетели на насилствено преместване на десетки милиони хора и на срив на множество страни от Залива, като наред с това един от най-важните региони в света – самата люлка на човечеството – ще стане негодна за живот.

Все пак заплахата на Иран изглежда е свършила работа. Преди да изтече 48-часовият му ултиматум, Тръмп написа, че е разпоредил отлагане „НА ВСИЧКИ И ВСЯКАКВИ ВОЕННИ УДАРИ СРЕЩУ ИРАНСКИ ЕНЕРГИЙНИ ЦЕНТРАЛИ И ЕНЕРГИЙНИ ИНФРАСТРУКТУРИ ЗА ПЕРИОД ОТ ПЕТ ДНИ“, като отдаде промяната на решението си на „МНОГО ДОБРИ И ПРОДУКТИВНИ РАЗГОВОРИ“, които САЩ били имали с „ДЪРЖАВАТА ИРАН ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВА ДНИ“.

Иран отрече незабавно и категорично да са се случвали каквито и да било разговори, като говорителят на парламента Мохамад Багер Халибаф публикува в Х, че „никакви преговори не са били водени със САЩ“, а иранските посолства буквално обявиха, че Тръмп се е изплашил от заплахата на Иран да „вземе на прицел енергийната инфраструктура в целия регион“.

Забележителен е демонстрираният от Иран в този момент превес над САЩ във възможностите за ескалация. Тоест, способността убедително да заплашваш с толкова сериозни последици, че САЩ – може би за първи път от Студената война насам – намира за по-удачно да се оттегли.

Ще повторя – на светлинни години сме от крайпътните бомби и капаните в джунглата: Иран се оказва действително мощен съперник, способен буквлно да превърне Залива в пустош, ако бъде предизвикан, а най-важното е, че е достатъчно убедителен за Вашингтон.

Но нека сме наясно, опасността съвсем не е отминала. Войната не е свършила, новият ултиматум на Тръмп е след пет дни и, както изглежда, три отделни експедиционни подразделения на морската пехота, наброяващи по 2500 души, се събират в Персийския залив, като според информациите Пентагонът подготвя подробни планове за превземане на остров Харг. Петдневната пауза в енергийните удари вероятно е свързана не толкова с „преговори“, колкото с печеленето на време за това струпване на сили.

Само че, както обяснява институтът Responsible Statecraft, операцията по превземането на остров Харг прилича на поредното трескаво бълнуване на неоконите, което „попада някъде между самоубийствена мисия и самопредизвикана заложническа криза“. А дори и тя да бъде успешна, това ще даде на САЩ малко предимство – кой ирански лидер би разменил суверенитета си срещу петролен терминал, който така или иначе се очаква да бъде взривен? – и няма да допринесе с абсолютно нищо за отварянето на Протока, който се намира на 500 мили от там. Това не е нищо друго, освен фантазиране за сребърен куршум, каквито неоконите разпространяват от десетилетия – винаги с едно и също обяснение, че още един дързък ход ще спечели войната, което почти винаги се оказва грешно.

Можете да погледнете и икономическите параметри. Иран – и това беше причината за заплахата на Тръмп – контролира най-стратегическия енергиен възел в света, протока Ормуз. Те също така успяха да ударят и енергийни обекти в поне шест страни, всички от които се очакваше да бъдат отбранявани от САЩ, всички с разположени големи военни бази на тяхна територия.

  1. Израел – нефтената рафинерия в Хайфа, за която споменахме по-рано
  2. Катар – терминалът за течен газ в Рас Лафан (с абсурдната загуба на приходи от 20 милиарда долара годишно за Катар)
  3. Саудитска Арабия – рафинерията SAMREF (Янбу) в Рас Танура
  4. ОАЕ – газовото поле Шах, Хабшан, нефтопреработвателно съоръжение във Фуджейра
  5. Кувейт – рафинерията Мина Ал Ахмади, рафинерията Мина Абдула
  6. Бахрейн – нефтената рафинерия ВАРСО

Това предизвика най-острият енергиен шок в модерната история – по-лош от 1973 г., по-лош от 2022 година. Една пета от световния петрол, една трета от световния втечнен газ, една трета от износа на торове в света и почти половината сяра – всичко това спря ефективно. Унищожената инфраструктура, като терминалът за течен газ в Рас Лафан в Катар – който сам по себе си произвежда 20% от световния втечнен газ – няма да заработи още много години.

Цените на петрола вече скочиха с 60 процента. Страните в Азия вече пестят гориво. Шри Ланка премина на четиридневна работна седмица. И това е само началото: с излагането на риск на 40% от светвния износ на торове точно в началото на сезона на засяване по света, ние гледаме към светвна продоволствена криза – не просто по-високи цени (въпреки че и това със сигурност ще се случи), а действителен физически недостиг и потенциален глад по цял свят.

Както някой забавно (но горчиво) посочи в Туитър:

Фондовият пазар наистина отбелязва спад (индексът S&P 500 се понижи с цели 5 %, почти изцяло заради войната в Иран), но това би трябвало да е най-малката грижа на хората в момента…

И накрая, може да погледнете политическите измерения, които могат да се окажат най-значими от всички, защото това, което се разкрива, не е просто военна кампания, а цялата политическа архитектура на американската сила в Близкия Изток.

Да започнем с Ирак. Съюзнически на Иран нелегални фракции ефективно принудиха САЩ и НАТО да напуснат страната чрез своите продължителни атаки с дронове и ракети по американски бази и посолството на САЩ в Багдад. НАТО изтегли цялта си мисия – около 600 военни – в Италия , като евфемистично нарече това „временно коригиране на позицията“. Румъния евакуира всичките си 114 военни. Полша, Испания, Италия – всички се изтеглиха. Самолетите S-30 на НАТО дори не можаха да кацнат в базата, носеща ироничното име „Победа“, поради интензивността на обстрела.

А след това дойде най-необичайната част: САЩ и НАТО трябваше да помолят иракската съпротива – с иракското правителство като посредник – за 24-часово прекратяване на огъня, за да могат да завършат оттеглянето си безопасно. Оставете това малко да отлежи в главата ви. Армията на САЩ, която нахлу в Ирак през 2003 г., свали правителството и окупира страната за близо 20 години – трябваше да иска позволение да се изтегли без да бъде изпозастреляна по пътя, от хората, които някога преследваше като бунтовници.

Това вероятно е най-знаковото голямо изтегляне на американска армия след Афганистан, а приликата е зловеща.

Погледнете сега и монархиите от Залива. Засега си дават вид, че се придържат към САЩ – но създаденият прецедент е унищожителен за Америка като гарант за сигурност. Както видяхме, Иран е ударил по енергийни възли в шест страни-съюзнички на САЩ от Залива, въпреки че всяка една от тях има на територията си голяма американска военна база. Негласният политически урок е явен от самосебе си: съюзът със САЩ не те предпазва, той те излага на опасност.

Което и казват някои от страните в региона, буквално: външният министър на Оман, точно този, който посредничеше в ядрените преговори между САЩ и Иран, публикува изключителна статия в „The Economist“, заявявайки директно, че страните от Залива, „които гласуваха доверие на сътрудничеството с Америка в областта на сигурността, сега преживяват това сътрудничество като остра уязвимост“. По-ясно не може да се каже.

За да сме честни, не всеки от играчите в региона си е направил същия извод. Абулах бин Зайед от ОАЕ отговори на кризата, като заяви: „Никога няма да се поддадем на изнудване от страна на терористи“ – това в отговор на бившия френски посланик Жерар Аро, който посочи, че зависимостта на ОАЕ от САЩ ги е въвлекла в катастрофален конфликт, без да се съобразява с техните интереси. Така че, има раскол между тези, които вече виждат надписа на стената, и онези, които удвояват залога си за съюз, който току-що доведе до бомбардирането на техните страни. Но дори и за онези, които удвояват залога, структурната логика е неоспорима: Иран демонстрира, че може да нанесе удар по всяка държава от Персийския залив и дори потенциално да ги унищожи напълно, въпреки присъствието на американска военна инфраструктура. Тази реалност няма да изчезне, дори и да я наречем изнудване.

При положение, че Иран не бъде победен в тази война – а нищо до момента не подсказва, че ще бъде – монархиите от Залива ще трябват да избират между две предложения за сигурност. В единия случай остават съюзници с една отдалечена суперсила, която току-що доказа, че А) не само не може да опази техните рафинерии, транспортните им хъбове или питейната им вода, но Б) превръща всичко това във военни цели. Другото предложение е да сключи мир с регионалната сила, която току-що доказа, че може да удари по всичко това когато пожелае. Можете да го наречете „изнудване“, но възмущението не е стратегия за сигурност.

Колебанията на монархиите от Персийския залив са само една малка част от много по-голямата политическа картина. Извън региона, на глобално равнище, САЩ и Израел никога не са били толкова очевидно изолирани. Тръмп публично умоляваше – няма друга дума за това – Китай, Франция, Япония, Южна Корея, Обединеното кралство – когото и да е! – да изпратят военни кораби, за да помогнат за отварянето на Протока Ормуз. Отговорите варираха основно от „майната ти“ до „майната ти, но учтиво“. Най-много ми хареса отговорът на германския министър на отбраната Борис Писториус, който отвърна с насмешка: „Какво очаква Тръмп да направят една шепа европейски фрегати, което мощният американски флот да не може? Това не е наша война и ние не сме я започвали.“

Отговорът на Китай беше по същество: „Шегувате ли се в момента? Вие започнахте войната и вие трябва да я приключите.“ Поне такава е интерпретацията на вестник „Глобал Таймс“, който определи молбата на Тръмп като опит да „раздели риска от война, която Вашингтон започна и не може да довърши“.

Може да се оцени и огромната ирония в това, че Тръмп моли Китай за помощ при охраняването на Ормузкия проток, след като неоконсерваторите около него – като Линдзи Греъм – заявиха в началото на войната, че тя ще се окаже „кошмар за Китай“. Резултатът, както саркастично отбеляза иранският външен министър, натривайки сол в раната, е, че Америка „сега моли другите, дори Китай, да ѝ помогнат да направи Ормуз безопасен“.

В отговор Тръмп, вместо да се замисли защо цялата планета отказва да му помогне, направи това, в което е най-добър: избухна. Той нарече НАТО „хартиен тигър“, а членовете ѝ – „СТРАХЛИВЦИ“. Което, разбира се, е саморазрушително, тъй като това само може да ги направи още по-малко склонни да помогнат…

И това излиза извън рамките на правителствените изчисления. В голяма част от света войната предизвика истинско народно брожение. Дори в самите Съединени щати огромно мнозинство от американците се противопоставя на войната. Само 33% я подкрепят според YouGov, а 61% искат тя да приключи възможно най-бързо. Не успях да намеря конкретни проучвания по този въпрос, но изобщо няма да се изненадам, ако повече американци симпатизират на Иран в тази борба, отколкото на собственото си правителство. Вижте само: 46% от американците смятат, че САЩ носят отговорност за бомбардирането на училище за момичета в Иран, при което загинаха 165 души – срещу едва 17%, които казват, че не е така. Когато почти половината от населението ви смята, че убивате невинни ученички, призивът „подкрепете войските“ започва да кънти на кухо.

Имаме и политическите условия, които Иран е поставил за преминаването през протока Ормуз, който, противно на американската пропаганда, всъщност НЕ е затворен, а е затворен само за тях и за другите държави, които им помагат да атакуват Иран. Както ясно заяви външният министър Арагчи: „Ние не сме затворили протока. Според нас протокът е отворен. Той е затворен само за кораби, принадлежащи на нашите врагове, на държави, които ни атакуват. За другите страни корабите могат да преминават през протока.“

И това разграничение – слабо доловено от повечето коментатори – може в даден момент да се окаже може би най-значителният политически ход в цялата война.

На практика ИРГК е създал контролиран коридор за корабоплаване през иранските териториални води, който минава между островите Ларак и Кешм – точно покрай военноморска база на ИРГК – където одобрените кораби се подлагат на визуална проверка при преминаването им. Корабите, които желаят да преминат транзитно, трябва предварително да представят на ИРГК подробна информация за собствеността, товарните манифести, националността на екипажа и пристанищата на местоназначение. Както една кувейтска консултантска фирма го формулира без заобикалки: „Това не е повторно отваряне. Това е режим, основан на разрешения, при който преминаването се разрешава избирателно за кораби, свързани с невраждебни или стратегически съюзни страни.“

Спрете се и помислете какво означава това. Индия е договорила право на преминаване. Пакистан е договорил право на преминаване. Турция е договорила право на преминаване. Дори Франция и Италия са започнали преговори с Техеран, твърди единствено „Файненшъл таймс“. Една по една, страните по света отиват в Иран със свалена шапка, за да поискат разрешение да използват воден път, който САЩ отдавна твърдят, че контролират като глобален гарант на „свободата на корабоплаването“.

А Иран използва това предимство не само за да събира транзитни такси, но и за да прокарва своята политическа визия. Арагчи заяви пред „Ал Джазира“, че първата стъпка „след войната“ трябва да бъде „изработването на нови механизми за Протока Ормуз и за преминаването на корабите, за да се гарантира постоянен мирен транзит съгласно конкретни правила“, съобразени с иранските и регионалните интереси. Председателят на иранския парламент Галибаф беше още по-категоричен: „Ситуацията в Ормузкия проток няма да се върне към състоянието си от преди войната.“

На практика Иран обръща наопаки „свободата на корабоплаването“ – най-често цитирания принцип на Америка за проектиране на сила в световните океани: съвсем конкретно изглежда, че планът е те да определят „свободата на корабоплаването“ в Ормузкия проток, с цялото влияние, което това им дава.

Още по-удивително е, че Тръмп изглежда е одобрил – поне отчасти – този план, като вчера, веднага след като се оттегли от ултиматума си, заяви, че предвижда Протока Ормуз да бъде „контролиран съвместно от мен и аятолаха“. Това предизвика усмивки сред иранските дипломати:

Тръмп си е Тръмп, така че утре това вероятно няма да има никакво значение. Но дори и като празна реторика, това представлява изключителна отстъпка: Съединените щати публично предлагат споделен контрол над най-стратегическия воден път в света именно на страната, с която са във война, което показва колко много са се променили нещата.

Не става въпрос само за Тръмп: всяка страна, която вдига телефона, за да договори с Техеран преминаване, независимо дали го признава или не, негласно признава новата реалност, че Иран е суверенен актьор с легитимни интереси в областта на сигурността в собствения си регион и че тези интереси трябва да бъдат удовлетворени, а не потъпкани. Всеки танкер, който преминава през коридора Ларак-Кешм с одобрението на ИРГК, е малък, тих глас в подкрепа на пост-американския ред в Близкия изток.

А най-забележителната част? Съединените щати очевидно нямат отговор на това. Дори моленето за помощ от други, включително противници, не е дало резултат – нещо, което предвид егото на Тръмп, сигурно е било много тежко.

И така, нека обобщим. Във военно отношение Иран постигна това, което никой противник на САЩ не е успявал да направи от десетилетия: не само оцеля при американския огън, но и му се противопостави – нанасяйки удари по най-добре защитените цели на планетата, повреждайки най-модерните американски самолети и унищожавайки самите противоракетни системи, създадени да го спрат. В икономическо отношение той предизвика най-тежкия енергиен шок в съвременната история и пое контрола над най-стратегическия проход в света – и всичко това, докато САЩ гледаха, без да могат да отворят отново пролива дори с пълната си военноморска мощ. В политическо отношение той принуди САЩ да се изтеглят от Ирак, разобличи празните обещания за американски гаранции за сигурност към предполагаемите „съюзници“, постигна превъзходство в ескалацията над самия Вашингтон и – може би най-важното – установи режим на транзитно преминаване през Протока Ормуз, основан на разрешения, като по този начин тихо пише правилата на пост-американския Близък изток, едно договорено преминаване след друго. Междувременно Съединените щати са изолирани на международно ниво, срещат съпротива у дома и са принудени да молят противниците си за помощ, която не идва.

Всичко това за 3 седмици.

Тази статия не е замислена като възхвала на Иран, а е опит за честен анализ на това, на което сме свидетели. Наречете го с истинското му име: първата истинска многополюсна война. Историците може би ще погледнат назад към този конфликт по същия начин, по който гледат на Суецката криза от 1956 г. – не толкова като военно събитие, колкото като откровение: моментът, в който реалността на един нов ред става неоспорима.

Защото какво всъщност е многополярността? По дефиниция това е съществуването на полюси на властта, които не могат да бъдат подчинени от други полюси. Вече знаехме, че Русия и Китай са полюси, и именно затова САЩ не са влезли във война срещу тях – и вероятно никога няма да го направят – но Иран беше класифициран в друга категория: малка регионална сила, която може да бъде смазана, ако някога се наложи.

Тази война разкрива, че подобна класификация е била погрешна. Иран всъщност може да се противопостави на цялата мощ на американската военна сила.

Все още не знаем как или кога ще приключи тази война. Иран все още може да загуби. Това, което знаем със сигурност, е, че тази война вече създаде няколко прецедента, всеки от които с огромни последствия:

    Дори една средна сила, която не разполага с ядрено оръжие, може да постигне някаква форма на превъзходство в ескалацията на конфликта спрямо Съединените щати. Не е необходимо непременно да имаш ядрени оръжия, а само способността да заплашваш с достатъчно тежки последствия.

    Най-модерните оръжейни системи на Америка са много по-уязвими, отколкото се смяташе преди – не на теория, а в реални бойни условия.

    Гаранцията за сигурност на САЩ беше опровергана емпирично в реално време. Критичната инфраструктура на шест държави, в които се намират американски военни бази, беше ударена.

    Една-единствена регионална сила може да държи световната икономика за заложник чрез контрол над стратегически проход, и никаква комбинация от сили не успява да прекъсне този контрол.

    Президентът на САЩ публично заяви, че е отворен към съвместен контрол над Ормузкия проток с Иран, което е признание от безспорно извънреден характер.

Помислете какво означават тези прецеденти, ако сте, да речем, Турция, Бразилия, Индонезия или някоя от десетките средни сили, на които е било казано, че единственият им избор е да се подчинят или да бъдат унищожени. Изборът току-що стана много по-голям.

Помислете какво означава това, ако сте Саудитска Арабия и мълчаливо наблюдавате как изградените от САЩ защитни системи не успяват да защитят вашите собствени рафинерии. Или сте някоя европейска държава, която в момента е изправена пред най-тежкия енергиен шок от 1973 г. насам, причинен не от вашия враг, а от вашия съюзник, и осъзнава, че този „съюзник“, който уж е натоварен да ви „защитава“, не е успял да защити дори най-стратегическите обекти на Израел – при положение че това е държавата, с която е неразделно свързан.

Да не говорим за Китай или Русия, чието светоусещане се потвърждава едновременно по почти всички направления. Преувеличава ли се военното превъзходство на САЩ? Да. Гаранциите за сигурност на САЩ не струват дори хартията, на която са написани? Да. Системата на западния алианс вече е до голяма степен фикция? Да (дори Тръмп нарече НАТО „хартиен тигър“!). Санкциите не действат? Да. Не можеш да изградиш своята сигурност за сметка на другите? Да (шест държави току-що научиха това по трудния начин). Че вливането на трилиони в зелената енергия беше стратегическа далновидност, а не „свръхкапацитет“? Да – Китай е една от големите икономики, които са най-малко изложени на най-тежкия енергиен шок в съвременната история. И, разбира се, че САЩ са агресорът, основният източник на нестабилност в света? Потвърдено – те започнаха тази война без да са били провокирани.

В действията на САЩ напоследък има нещо от гръцката трагедия, където всеки ход, направен за да се избегне съдбата, се превръща в механизма, който я докарва. САЩ влязоха във война, за да утвърдят отново господството си – и доказаха, че вече не могат да доминират. Те поискаха от съюзниците си да изпратят военни кораби – и откриха, че нямат истински съюзници. Те упражняваха максимален натиск в продължение на четиридесет години, за да сломят Иран, преди да настъпи този момент – и вместо това създадоха именно този противник, който сега е в състояние да им се противопостави. Те започнаха войната отчасти, за да имат допълнително влияние над Китай – и предоставиха на света спектакъла, в който молят Китай за помощ. Пророчеството беше за многополюсност. Всяко американско действие, целящо да я предотврати, всъщност я разкрива.

Източник: arnaudbertrand.substack.com