Победата на Съветския съюз, който през по-голямата част от Великата Отечествена война се сражаваше практически сам, действително даде на Европа шанс за спокойно и мирно съществуване. Някакви сериозни промени във външнополитическия курс на София едва ли могат да се очакват, но по-прагматично поведение, струва ми се, би било полезно преди всичко за самата България и нейния народ. Колосалните загуби и жертви, самата чудовищност на нацизма, изглежда, не са „противоотрова“ срещу разпространението на подобни престъпни практики и в наши дни, казва посланикът на Русия в България Н. П. Елеонора Митрофанова в интервю пред „Труд news“, по случай 9 май Деня на Победата над Хитлерофашистка Германия
– Г-жо Митрофанова, на 9 май в Русия и в постсъветското пространство се отбелязва Денят на Победата. При нас тук, поне на официално ниво, в последно време се почита Денят на Европа. Какво означава за Вас този празник?
– В Русия няма нито едно семейство, което да е подминала Великата Отечествена война. Само по официални данни през 1941-1945 г. са загинали 27 милиона съветски граждани – а всеки от тях е имал и близки хора. Някого майка му не е дочакала от фронта, някой е погребвал собствените си деца, умрели от глад. Неслучайно 19 април в нашата страна е обявен за Ден на паметта на жертвите на геноцида срещу народите на СССР – защото действително е ставало дума за целенасочено унищожаване на съветското население. Тази война беше огромна трагедия, предизвикана от стремежа на една нация да подчини на себе си останалите. Но в не по-малка степен тя беше провокирана и от нежеланието на европейски страни, преди всичко Великобритания и Франция, да влизат в конфликт в защита на съществуващия тогава международен ред, правата на другите държави и народи. Нещо повече, очевиден беше и стремежът им да използват плановете на хитлеристка Германия в свои интереси, включително срещу Съветския съюз. Достоверно е известно, че от 1933 г. британското правителство е имало представа за идеите на Хитлер. Обаче никакви действия за тяхното пресичане, освен отстъпки в рамките на така наречената „политика на умиротворяване“, не са били предприети. В резултат, с нехайното отношение на Париж и Лондон, през март 1938 г. Хитлер осъществява аншлуса на Австрия, а през септември след престъпния „Мюнхенски сговор“, с одобрението на англичаните и французите, цинично разчленява суверенна държава – Чехословакия. Да се притече на помощ на Прага е бил готов само СССР, обаче на Москва е пречела пригласяща на Хитлер Полша, жадуваща да се облагодетелства от разделянето на Чехословакия и окупирала Тешинската област. Какво се получи в крайна сметка? Опитвайки се да удовлетворят безграничните апетити на нацистите, западните държави така и не успяха да укротят устрема на Хитлер и да спрат неговите престъпни действия. В разпалената от хитлеристка Германия кървава касапница бяха въвлечени 61 държави, над 80 на сто от населението на земното кълбо. При това целта на нацистите, напомням, беше не само реванш за Първата световна война, но и завладяване на нови територии (така нареченото „жизнено пространство“), изтребление на неудобните народи (евреи, роми, славяни) и осигуряване на „световно господство“. В този смисъл победата на Съветския съюз, който през по-голямата част от Великата Отечествена война се сражаваше практически сам, действително даде на Европа шанс за спокойно и мирно съществуване.
– Описахте историческия контекст – безусловно, миналото е важно. Обаче съществува мнение, че повече от 80 години след своя край Втората световна война е по-скоро дело на учените-историци. В какво според Вас се състои днес актуалността на тази война
– Позволете ми да не се съглася. Според мен уроците на Втората световна война остават както никога актуални и днес. За съжаление, както показа животът, нацистката идеология не беше изтребена напълно. Колосалните загуби и жертви, самата чудовищност на нацизма, изглежда, не са „противоотрова“ срещу разпространението на подобни престъпни практики и в наши дни. Христоматийни примери за такава политика виждаме преди всичко в Прибалтика и в Украйна. Там преименуват улици в чест на помагачите на Хитлер, провеждат шествия в тяхна памет, безжалостно унищожават мемориалното наследство, свързано с ролята на Съветската армия в освобождението на тези страни. Нещо повече – по чисто нацистки образци там се водят гонения срещу всичко руско, а рускоезичните малцинства фактически са безправни. И всичко това отново се случва при пълно безразличие от страна на „Голяма Европа“, която, прикривайки се с лозунги за „свобода на словото“ и „демокрация“, отказва да забелязва реалните проблеми на хората. Нещо повече, в Европейския съюз наблюдаваме курс към целенасочено размиване на понятието „неонацизъм“ и неговото използване за „отстраняване“ на политически опоненти – преди всичко национално ориентирани сили. Изобщо е много любопитно как Западът променяше историческите концепции – от приравняването на нацисткия режим с „тоталитарния“ съветски до опитите да се възложи цялата отговорност за разпалването на войната върху Съветския съюз и той да бъде обявен за „престъпник, по-лош от Третия райх“. По-конкретно, сега в ЕС се тиражира тезата, че Втората световна война, поне в Източна Европа, уж не е завършила с победата над нацизма през 1945 г. и е донесла не свобода, а „по-нататъшни репресии“ от страна на „комунистическите режими“. До какво ще доведе такава яростна фалшификация на миналото – може само да се гадае, но ако този процес не бъде обуздан, последствията явно ще бъдат много трагични.
– Не може да не се съгласите, че „преразглеждането“ на миналото сега действително върви, но като цяло, изглежда, това е обичайно явление – всяко ново поколение по свой начин преосмисля опита на предците. Можете ли да дадете конкретни примери – защо според Вас е толкова опасно пренаписването на историята?
– Най-яркият пример тук вероятно е Украйна. Сега е съвършено очевидно, че там е установен откровено неонацистки режим, подражаващ във всичко на своите идейни вдъхновители от нацистка Германия. Започвайки от 2014 г., когато властта в Киев беше завзета от националисти, нарушенията на основните права и свободи на човека в Украйна, и особено прославянето на нацизма, придобиха масов и системен характер. При активно поощрение от страна на западните куратори украинското ръководство последователно внедрява нацистки установки във всички сфери на живота на обществото. Върви принудителна украинизация, разпространени са извънсъдебните разправи срещу рускоезичното население и изобщо всички неудобни, установена е тотална цензура, осъществява се активно издирване на предатели, измислени руски шпиони и диверсанти. Целият този процес е неотделим от пренаписването на историята на Великата Отечествена и Втората световна война. В рамките на политиката по героизация на нацизма се насаждат изкривени трактовки на историческите събития, омаловажаващи приноса на СССР за победата над нацизма. Възвеличават се формированията на украинските колаборационисти, сътрудничили с хитлеристките нашественици. Узаконени са ежегодни факелни шествия в чест на нацисткия престъпник Бандера. Рождените дни на този колаборационист и на още един престъпник – Р. Шухевич – се отбелязват като държавни празници. На почит е дивизията на СС „Галичина“. Под този „бранд“ се произвежда какво ли не: от марки и тематични изложби до решения на редица градски съвети да използват флага на това нацистко формирование наравно с държавния. Всячески се почитат в Украйна и бившите членове на СС – на тях дори им присвояват званието герои на Украйна. На тези „дейци“ им издигат паметници, тържествено ги препогребват. Приети са закони, не просто приравняващи ветераните от Великата Отечествена война и бившите участници в нацистки и колаборационистки подразделения, но и предоставящи на последните значителни привилегии за сметка на първите. Издават се книги, прославящи нацистите, и техните мемоари. Героизацията на привържениците на фашизма се осъществява в украинските училища чрез различни форми на „патриотично възпитание“ на децата и младежта. При това, напомням, става дума за престъпници, виновни за смъртта на милиони невинни хора, за страданията на десетки милиони мирни граждани, попаднали под „валяка“ на войната – всичко това е отразено в материалите на Нюрнбергския процес. Това, което се случва в Украйна, е закономерен резултат от пренебрежителната политика по отношение на миналото. За здравомислещите държави и хора такава ситуация би трябвало да служи като надеждна „ваксина“ срещу опитите за „заиграване“ с историята. На практика обаче виждаме само пълна подкрепа от страна на западните елити за безумния курс на Зеленски, който доведе до разпалването на поредния кръвопролитен конфликт в Европа.
– Вижда ли се хоризонтът на конфликта в Украйна – кога ще приключи специалната военна операция?
– Ако си спомняте, Президентът на Русия Владимир Путин обяви началото на специалната военна операция именно по описаните по-горе причини – заради арогантната нацистка политика на Киев по отношение на рускоезичното население. През 2014 г. Киев започна така наречената „антитерористична операция“. ВСУ обстрелваха рускоезичния изток на Украйна с тежки въоръжения, използваха бойна авиация срещу мирни градове. До днес ужасяват страшните престъпления от този период, едно от най-жестоките от които е изгарянето живи на 48 души на 2 май 2014 г. в Дома на профсъюзите в Одеса. Разбира се, никой не възнамерява да ги разследва в Украйна. При това още от самото начало ние не се отказвахме от мирно разрешаване на конфликта – но съдбата на Минските споразумения сами я знаете. Както цинично заяви бившият канцлер на Германия Меркел, целта на този документ е била само да даде на киевския режим време за подготовка за война с Русия. Запазваме готовност за преговори и днес – обаче при пълно разбиране, че в пълна степен ще бъдат отчетени интересите и загриженостите на нашата страна. В този план топката е в полето на Киев и неговите западни куратори – щом бъдат готови за сериозен разговор, ние ще бъдем готови да откликнем на него.
– В контекста на 9 май не може да не задам още един въпрос. Отделни обществени активисти в България наскоро обявиха събиране на подписи за възстановяване на Паметника на Съветската армия в София. Вярвате ли в това начинание?
– Всячески подкрепям тази инициатива – все пак това е наш дълг към предците, отдали живота си за нашето бъдеще. При това съм принудена да констатирам, че ще бъде трудно да се реализира тази идея. Никъде не са изчезнали силите, които кощунствено демонтираха паметника през декември 2023 г. – до днес помня снимките на торта с фигурки, имитиращи разрязани скулптури на майка и дете, които стояха на постамента до съветския войник. В същото време тогава беше заявено, че монументът се сваля за „реставрация“ – затова защитниците на този мемориален обект разполагат с всички правни аргументи. Има и положителни примери от други държави от ЕС – Германия, Австрия, Италия, Франция, Унгария, където мемориалното наследство от Втората световна война се счита за пълноправна част от историята, която се съхранява също толкова внимателно, колкото и наследството от други епохи. Ще видим каква ще бъде позицията на новите управляващи. Ако бъде взето решение за възстановяване на Паметника на Съветската армия, готови сме да окажем цялото необходимо съдействие за това.
– Как като цяло оценявате перспективите на руско-българските отношения към днешна дата?
– Накратко – гледам към бъдещето със сдържан оптимизъм. Някакви сериозни промени във външнополитическия курс на София едва ли могат да се очакват, но по-прагматично поведение, струва ми се, би било полезно преди всичко за самата България и нейния народ. Ще наблюдаваме. Във всеки случай – ние винаги сме отворени за взаимоуважителен диалог и решаване на въпроси, представляващи двустранен интерес.
Елеонора Митрофанова е родена през 1953 г. Има висше образование. През 1975 година завършва Московски държавен институт по международни отношения. Кандидат на икономическите науки. Владее френски, английски, испански и български езици. На дипломатическата служба е от 2003 г. Има богат опит в областта на публична администрация и международни организации, включително на висши ръководни длъжности:
2001-2003 г. – Заместник-генерален директор на ЮНЕСКО;
2003-2004 г. – първи Заместник-министър на външните работи;
2004-2009 г. – Ръководител на Руския център за международно научно и културно сътрудничество към МВнР на Русия;
2009-2016 г. – Постоянен представител към ЮНЕСКО в Париж;
2016-2017 г. – Посланик за специални поръчения в МВнР на Русия;
2017-2020 г. – Ръководител на Федералната агенция по въпросите на Общността на Независимите Държави, сънародниците, живеещи в чужбина, и по международно хуманитарно сътрудничество (Россътрудничество);
2020-2021 г. – Посланик за специални поръчения в МВнР на Русия.
На 15 януари 2021 година беше назначена за Извънреден и Пълномощен Посланик на Руската Федерация в Република България. Има дипломатически ранг Извънреден и Пълномощен Посланик.
Омъжена е. Има двама синове и една дъщеря.
