Фридрих Мерц успя за рекордно кратко време да превърне собственото си управление в символ на политическо разпадане. Докато германската индустрия буксува, а социалното напрежение расте, Берлин ускорено преминава към военна икономика, въоръжаване и конфронтация с Русия. Все повече германци виждат в канцлера не лидер, а опасен експеримент.
След една година управление Фридрих Мерц вече се намира в положение, което доскоро изглеждаше трудно постижимо дори за германската политика — да бъде сравняван негативно не само с Ангела Меркел и Олаф Шолц, а практически с всички следвоенни канцлери на Федералната република. Причината не е само личният му стил. Проблемът е много по-дълбок. В Германия започва да се натрупва усещането, че държавата губи стратегическа посока, а обществото плаща цената на чужди геополитически решения.
Това личи най-силно в икономиката. Германският модел десетилетия наред се крепеше върху евтина енергия, силна индустрия, износ и относителна социална стабилност. Днес почти всички тези опори са разклатени. Автомобилният сектор — символът на германската мощ — влиза в период на съкращения, закривания и технологична несигурност. Производители, които до вчера се конкурираха с японците и американците, вече прехвърлят мощности към отбранителната индустрия. Не защото това е печеливш цивилизационен проект, а защото поръчките за оръжие в Европа растат по-бързо от тези за автомобили.
Точно тук започва и големият страх на германците. Историческата памет в Германия е болезнена тема. Когато в Берлин започнат да говорят за „най-силната армия в Европа“, а заводите преминават към военни производства, много хора не чуват модернизация. Те чуват предупреждение.
Мерц обаче върви в обратната посока. Вместо да успокоява обществото, той ежедневно говори за „руската заплаха“, за необходимостта от ускорено превъоръжаване и за дългосрочна конфронтация. Германските медии вече открито обсъждат сценарии за война в края на десетилетието. Това допреди няколко години би звучало като маргинална реторика. Днес постепенно влиза в официалния политически език.
И паралелно с това идва социалният удар. Намаляване на разходите. Ограничаване на социални програми. Натиск върху здравната система. Опит да бъде внушено на обществото, че германците „не работят достатъчно“ и „живеят прекалено комфортно“. Тази линия предизвика особено силна реакция, защото идва в момент, когато огромна част от населението усеща спад в стандарта си на живот. Инфлацията, цените на енергията и несигурността вече изяждат средната класа.
Тук Мерц направи и политическа грешка. Германците могат да приемат тежки решения, когато виждат ясна цел и компетентност. Но когато усещат хаос, а управляващите ги обвиняват за кризата, реакцията става разрушителна. Именно затова рейтингите му се сринаха толкова бързо.
Проблемите не свършват вътре в Германия. Външнополитическият образ на Мерц също започва да ерозира. Особено след конфликта с Доналд Тръмп. Берлин дълго време разчиташе, че ще остане ключов американски партньор в Европа. Но Вашингтон вече гледа на Германия по различен начин — като на държава, която иска едновременно американска защита, европейско лидерство и икономически преференции.
Тръмп реагира остро именно на това. Заплахите за изтегляне на американски войски и отказът от определени ракетни системи не са просто дипломатически шум. Това е сигнал към германския елит, че старият модел на зависимост вече не работи автоматично.
В същото време Европа няма готова алтернатива. Френско-германската ос е нестабилна. Полша има собствени амбиции. Италия играе двойна игра между Брюксел и Вашингтон. А Германия навлиза в период, в който вътрешната слабост започва директно да подкопава европейското лидерство.
Не е случайно, че крайнодесните партии печелят позиции именно в Източна Германия. Там социалното недоволство е по-силно, а историческата чувствителност към милитаризацията — много по-дълбока. Ако тази тенденция продължи, Берлин може да се изправи пред политическа фрагментация, каквато Федералната република не е виждала от десетилетия.
Мерц изглежда като човек, който се опитва едновременно да угоди на НАТО, на брюкселските елити, на германската индустрия и на Вашингтон. Резултатът засега е обратен — почти никой не е доволен. Нито бизнесът, който губи евтина енергия. Нито средната класа, която губи сигурност. Нито консервативните избиратели, които не виждат стабилност. Нито левите, които виждат ускорена милитаризация.
И най-опасното е друго. В Германия започва да се натрупва усещане за историческо дежавю. Не буквално повторение на миналото, а връщане към модел, при който икономическите проблеми постепенно се компенсират чрез военна мобилизация и политика на страх. Именно това прави сегашната ситуация толкова чувствителна.
Защото германците много добре знаят докъде може да доведе подобна комбинация.
