Първата тристранна среща между Доналд Тръмп, Си Дзинпин и Владимир Путин в китайския технологичен център Шънджън приключи без обвързващи договори за Украйна и Близкия изток, но предизвика остри реакции във Вашингтон и европейските столици. Според западни дипломатически наблюдатели форумът легитимира завръщането на Москва в диалога на великите сили, утвърди ролята на Пекин като посредник и постави под въпрос юрисдикцията на Международния наказателен съд и ролята на ООН.

Архитектурата на недоверието и краят на илюзиите за „Ялта 2.0“

Сравненията между китайския мегаполис Шънджън и кримския дворец Ливадия от февруари 1945 г. се оказаха най-бързо опроверганата теза в международната преса. Докато американският президент Доналд Тръмп определи тристранната среща с китайския лидер Си Дзинпин и руския президент Владимир Путин като събитие, което е „повече от Ялта“ — формулировка, цитирана от агенция Ройтерс — реалното съдържание на подписания документ показва липса на какъвто и да е механизъм за преразпределяне на сфери на влияние.

Историческата справка прави паралела практически несъстоятелен. На Ялтенската конференция между 4 и 11 февруари 1945 г. Франклин Рузвелт, Уинстън Чърчил и Йосиф Сталин разполагат с милионни армии, настъпващи директно към Берлин от изток и запад, и фиксират конкретни окупационни зони в Германия, репарационни схеми, параметри за следвоенна Полша и процедурата за гласуване в бъдещия Съвет за сигурност на ООН. В Шънджън, както отбелязва дипломатическият редактор на вестник „Гардиън“ Патрик Уинтур, няма нито предварителен дипломатически маратон, нито подготвени междудържавни ратификационни текстове — има комюнике, което съшива четири разнородни теми без срокове и санкционни клаузи.

По оценка на изданието „Файненшъл таймс“, публикувана още преди началото на разговорите, краткият формат и отсъствието на работни групи на равнище външни министри и експерти по сигурността предварително изключват сключването на мащабни сделки. Официален Пекин описа форума като събитие от „фундаментално значение“ за глобалния мир и стабилност, но западните анализатори в преобладаващата си част го разчитат като демонстрация на статут. Трите държави с най-големи военни и икономически тежести показаха, че могат да разговарят директно, заобикаляйки многостранните формати на Г-7, Г-20 и институциите на Европейския съюз — но без да са способни да преодолеят собствените си противоречия по нито един активен военен конфликт.

Кореспондентът на британския „Таймс“ Ричард Спенсър поставя въпроса директно: след като Вашингтон, Пекин и Москва не успяват да съгласуват конкретни стъпки за Украйна и Иран, на какво основание биха могли да разпределят останалата част от света? Според Спенсър развитието на тези две кризи доказва, че по-малките държави могат да устояват на натиска на големите сили. Тук обаче фактологията изисква уточнение — устойчивостта на Киев не е автономно явление, а функция от непрекъснатите финансови траншове, разузнавателни данни и оръжейни доставки от Европейския съюз и предходната администрация във Вашингтон, докато Техеран действа в условията на десетилетна санкционна изолация и разчита на асиметрична регионална мрежа.

Атаката срещу Хага и пренаписването на правилата в ООН

Най-конкретният юридически и политически сигнал в Декларацията от Шънджън не засяга фронтовите линии в Източна Европа, а международното правосъдие. Трите постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН записаха в общия документ, че принципът на държавното съгласие и зачитането на имунитета на висшите длъжностни лица са от „първостепенно значение“, като предупредиха Международния наказателен съд (МНС) и „подобни органи“ да не „злоупотребяват с юрисдикцията си“.

Зад сухата дипломатическа формулировка стои съвпадение на конкретни правни и политически интереси. Нито една от трите държави не е страна по Римския статут от 1998 г., с който е учреден съдът в Хага. Съединените щати подписаха документа при администрацията на Бил Клинтън, но през 2002 г. президентът Джордж Буш-младши официално оттегли подписа, а Конгресът прие Закона за защита на американските военнослужещи, позволяващ дори силови мерки за освобождаване на американски граждани, задържани от МНС. Русия подписа статута през 2000 г., но така и не го ратифицира и през ноември 2016 г. прекрати участието си в него с президентски указ, след като прокуратурата на съда квалифицира събитията в Крим като въоръжен конфликт. Китай гласува против създаването на съда още на конференцията в Рим през 1998 г. с аргумента, че юрисдикцията му накърнява държавния суверенитет.

Канадският вестник „Глоуб енд Мейл“ отбелязва парадокса, че три държави извън юрисдикцията на МНС обединяват усилия, за да делегитимират неговите действия. Причините обаче са непосредствени. Администрацията на Тръмп вече наложи персонални санкции и визови ограничения срещу прокурори и служители на съда в Хага заради разследванията на предполагаеми военни престъпления на израелски представители в Ивицата Газа, а самият американски президент публично нарече институцията „парий сред глобалните организации“, излязъл извън контрол. За Владимир Путин клаузата има пряко лично измерение — през март 2023 г. МНС издаде заповед за неговия арест във връзка с депортирането на деца от украински територии, което формално ограничава пътуванията му в над 120 държави, ратифицирали Римския статут.

Както посочва академичното издание „Дъ Конвърсейшън“ (The Conversation), акцентирането върху „принципа на държавното съгласие“ и имунитета на държавните ръководители представлява взаимна дипломатическа застраховка. Вашингтон, Пекин и Москва на практика декларират, че лидерите на големите сили и техните съюзници не подлежат на наднационално наказателно преследване.

По-внимателно, но в същата посока, декларацията третира и Организацията на обединените нации. Трите държави изразиха готовност за реформа на ООН, така че тя да „реагира по-ефективно на глобалните предизвикателства“. Тръмп от години атакува световната организация за бюрократична тромавост, непропорционално американско финансиране и политическа пристрастност на агенции като Съвета по правата на човека и ЮНЕСКО. Си Дзинпин и Владимир Путин от своя страна използват термина „демократизиране на международните отношения“, за да настояват за ограничаване на западното влияние в глобалните финансови и политически институции. В текста от Шънджън обаче липсва какъвто и да е отговор на ключовия въпрос: дали реформата предвижда разширяване на Съвета за сигурност с нови постоянни членове без право на вето, или превръщането му в затворен директорат на сегашните ядрени сили.

Ядрената реторика без верификация и празнотата след Нов СТАРТ

Единствената тема, по която комюникето от Шънджън съдържа ясна политическа формула, е стратегическата стабилност — и точно тя предизвика най-острите критики сред специалистите по контрол над въоръженията. Тръмп, Си и Путин повториха известната максима от срещата между Роналд Рейгън и Михаил Горбачов в Женева през 1985 г., че „ядрена война не може да бъде спечелена и никога не трябва да бъде разпалвана“, и поеха ангажимент за диалог относно намаляването на ядрения риск и неразпространението.

Зад тази декларация обаче зее правен вакуум. В документа не фигурират нито дати за започване на преговори, нито мандат за инспекции на място, нито количествени тавани за бойните глави и носителите им. По данни на Ройтерс декларацията изобщо не споменава идеята за тристранен договор за ядрено съкращаване, за какъвто американският президент настоява още от първия си мандат.

Причината за този отказ се крие в елементарната стратегическа аритметика. Съединените щати и Русия притежават приблизително 90% от всички ядрени оръжия в света — по около 5000 до 5500 бойни глави всяка, включително развърнати, складирани и очакващи утилизация заряди. След разпадането на Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег (ДРСМО) през 2019 г., последвано от спирането на руското участие и изтичането на срока на договора Нов СТАРТ (ограничаващ развърнатите стратегически бойни глави до 1550 броя и носителите до 700), двете държави останаха без действащ механизъм за обмен на телеметрични данни и взаимни инспекции.

Китай се намира в коренно различна фаза. Според оценки на Пентагона и Стокхолмския международен институт за изследване на мира (SIPRI) китайският арсенал наброява между 500 и 600 оперативни бойни глави с тенденция да достигне около 1000 до 2030 г., при изграждането на нови силозни полета за междуконтинентални балистични ракети в провинциите Гансу, Синдзян и Вътрешна Монголия. От гледна точка на Пекин влизането в преговори за количествени тавани при съотношение 1 към 9 спрямо Вашингтон и Москва би означавало доброволно замразяване на собствения ядрен паритет. Затова Си Дзинпин последователно отхвърля тристранните квоти, като същевременно в Шънджън декларира принципно желание за пълно премахване на всички ядрени оръжия на планетата — позиция, която не обвързва Китай с никакви текущи ограничения.

След срещата Тръмп заяви в интервю за телевизия Ен Би Си, че оценява разговорите с „12 от 10“ и определи установените лични отношения като „фантастични“. Същевременно той призна, че съкращаването на арсеналите е „психологически много трудно“ за държавните лидери — реплика, която според коментаторите на практика потвърждава липсата на готовност за реални отстъпки. Дарил Кимбъл, изпълнителен директор на Американската асоциация за контрол на въоръженията, определи потвърждението срещу ядрената война като положително, но подчерта пред медиите, че без конкретна дипломация за разоръжаване декларациите остават в сферата на пожеланията.

Завръщането на Москва в триъгълника и условията към Европа

Сред западните външнополитически наблюдатели преобладава оценката, че от тримата участници в Шънджън най-съществена политическа полза е извлякъл Владимир Путин. Агенция Ройтерс определя самия факт на провеждането на форума като „дипломатически успех“ за руския президент, като обръща внимание на макроикономическия дисбаланс: номиналният брутен вътрешен продукт на Русия е приблизително десет пъти по-малък от този на Китай, а значителна част от руската външна търговия и финансова система е отрязана от западните пазари чрез санкционните режими на САЩ, ЕС и Г-7.

Джонатан Еял от лондонския Кралски институт за обединени служби (RUSI) коментира пред Ройтерс, че с появата си в Шънджън Путин е преодолял статута на международен парий и е възстановил образа си на равноправен участник в решаването на глобалните въпроси, докато Тръмп е получил „фотосесия, от която не се е нуждаел“. Още по-остър в анализа си за „Лос Анджелис Таймс“ е бившият американски посланик в Москва Майкъл Макфол. По неговите думи съвместната снимка на руския държавен глава до президентите на САЩ и Китай представлява „гигантски подарък за Путин“, за който Вашингтон не е получил нищо насреща.

Кремъл обаче използва трибуната в Китай не само за визуална легитимация, но и за фиксиране на твърди преговорни условия спрямо Европейския съюз. На пресконференцията си след срещата Путин заяви, че обсъждането на европейската сигурност без участието на европейците е безсмислено, но веднага постави йерархично условие: европейските лидери трябва първо да пристигнат в Москва, да изложат своята позиция, и едва след това руската страна ще прецени какъв формат за диалог по Украйна е възможен. Освен това той обвърза нормализирането на двустранните отношения с промяна на „политическия елит“ в редица европейски държави и разкритикува ежедневната военна реторика на европейските столици.

Според анализа на „Файненшъл таймс“ това изявление демонстрира отказ на Москва да смекчи базовите си изисквания по отношение на Украйна — включително статута на присъединените територии и отказа от членство в НАТО. Същевременно тонът на Путин пред руската и международната преса беше подчертано сдържан: той определи дискусиите като „свободни и откровени“, но избегна обещания за бърз пробив с фразата, че само Бог знае какво ще се случи по-нататък. По оценка на наблюдатели това освобождава Кремъл от вътрешнополитически очаквания за незабавни отстъпки, като същевременно показва на руското общество, че дипломатическата изолация е пробита.

Отсъствието на Украйна от официалния текст на Декларацията от Шънджън не означава, че темата не е била обсъждана при закрити врата, отбелязва Ройтерс. По-скоро липсата на писмена формулировка отразява тристранна блокировка на интересите. Публичен компромис би изложил Доналд Тръмп на обвинения във Вашингтон и Брюксел, че търгува с украинския суверенитет; би въвлякъл Си Дзинпин в отговорност за конфликт, който китайската дипломация последователно нарича „украинска криза“, избягвайки определението „руска агресия“; и би принудил Путин да разкрие крайните си преговорни параметри, преди да е изчерпал военния и икономическия си натиск. Реакцията на украинския президент Володимир Зеленски, цитирана от „Лос Анджелис Таймс“, синтезира тревогата в Киев: по думите му големите държави винаги смятат, че могат да решават бъдещето на целия свят, което той определи като огромна грешка.

Близкият изток, Ормузкият проток и петролният компромис

Вторият голям геополитически възел, който не намери място в заключителния документ от Шънджън, е конфронтацията около Иран. Изданието „Лос Анджелис Таймс“ посочва, че в началото на срещата Тръмп е заявил категорично, че Съединените щати няма да позволят на Техеран да се сдобие с ядрено оръжие — предупреждение, отправено на фона на опасенията от възобновяване на открити военни действия в Близкия изток.

За Вашингтон иранският въпрос съчетава ядрената програма на Техеран — обогатяването на уран до нива, близки до оръжейните, и ограничаването на достъпа на инспекторите от Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) — с военната активност на подкрепяните от Иран формирования в региона. За Москва и Пекин обаче ескалацията в Персийския залив носи преки икономически рискове, които надхвърлят тактическото им партньорство с Техеран. Китай е най-големият вносител на суров петрол в света и основен купувач на ирански и саудитски енергоносители, а Русия разчита на стабилни логистични коридори и предвидими ценови нива на суровините.

Именно тази икономическа уязвимост обяснява единствената конкретна енергийна точка в комюникето. Както отбелязва Ричард Спенсър в „Таймс“, Русия и Китай официално са се присъединили към осъждането на блокадата на Ормузкия проток — морската артерия между Оман и Иран, през която преминава приблизително една пета от световния морски износ на петрол и втечнен природен газ — и са декларирали готовност за увеличаване на петролния добив. Този ход не представлява политическа подкрепа за американската стратегия срещу Техеран, а прагматична застраховка срещу енергиен шок, който би ударил пряко китайската индустрия и глобалните търговски потоци. Там, където стратегическите съюзи се разминават, суровинната аритметика наложи минимален консенсус.

Пекин като домакин, многополюсността и войната за полупроводници

Изборът на Шънджън за място на срещата носи собствена политическа символика за китайското ръководство. Превърнат след 1980 г. от рибарско селище в първата специална икономическа зона на Китай и днес в седалище на технологични корпорации като „Хуауей“, „Тенсент“ и BYD, градът олицетворява китайската индустриална трансформация. Сядайки начело на преговорната маса между лидерите на САЩ и Русия, Си Дзинпин материализира концепцията си за „многополюсен свят“, в който Пекин не просто балансира между Вашингтон и Москва, а задава дневния ред на глобалната дипломация.

Според анализа на „Файненшъл таймс“ китайският президент е използвал домакинството, за да укрепи позицията си на незаменим медиатор в Евразия и Глобалния юг, демонстрирайки, че ключовите международни въпроси вече не могат да бъдат обсъждани без китайско посредничество.

Зад дипломатическия протокол в Шънджън обаче продължава острата технологична и търговска конфронтация между САЩ и Китай. „Лос Анджелис Таймс“ припомня, че непосредствено преди пътуването на Тръмп в Азия неговата администрация е затегнала допълнително контрола върху износа на високотехнологични полупроводници, необходими за развитието на изкуствен интелект. Новите правила на американското Министерство на търговията затварят регулаторните вратички, позволяващи на китайски компании да получават достъп до усъвършенствани графични процесори, литографско оборудване и памети с висока пропускателна способност чрез трети държави или облачни услуги.

Отговорът на Пекин — насочен към ограничения върху износа на критични суровини като галий, германий, графит и редкоземни елементи, както и регулаторни проверки спрямо американски технологични фирми — показва, че тристранният диалог не отменя структурното разделяне на веригите за доставки. Срещата в Шънджън може временно да смекчи дипломатическия тон, но не променя факта, че Вашингтон и Пекин третират технологичното превъзходство като въпрос на национална сигурност.

Вътрешнополитическата сметка във Вашингтон и европейското отсъствие

В Съединените щати оценката за срещата в Китай се пречупи през острата вътрешнополитическа поляризация. Агенция Ройтерс обръща внимание на времевия контекст: тристранният форум се състоя малко след като Републиканската партия загуби контрола над Конгреса на междинните избори. При стеснено поле за законодателни маневри у дома, външната политика остава сферата, в която Белият дом може да демонстрира инициатива и мащабни дипломатически ходове. Според „Лос Анджелис Таймс“ именно бързата организация на срещата без обичайната многомесечна подготовка е довела до липсата на осезаеми резултати и е породила спекулации дали не са обсъждани поверителни договорки, останали извън официалните съобщения.

Реакцията на Демократическата партия беше безкомпромисна. Лидерът на демократите в Сената Чък Шумер нарече форума в Шънджън „исторически позор, който хората ще помнят дълго време“, и обвини Тръмп, че се е поклонил на противниците на Америка заради медиен ефект. В републиканския лагер тонът беше по-нюансиран, но предпазлив. Сенатор Джон Къртис заяви пред Би Би Си, че приветства ангажиментите за предотвратяване на ядрена война, постигнати по време на азиатската обиколка на президента, но веднага добави предупреждение: по думите му Владимир Путин и Си Дзинпин не са приятели на САЩ и третирането им като партньори, споделящи американските ценности, би застрашило националната сигурност и доверието в съюзническата система.

Най-силно безпокойство обаче срещата предизвика в Европа, където се завърна старият дипломатически страх, че когато великите сили сядат на масата без европейско присъствие, континентът се оказва в менюто. Френското международно радио Ер Еф И (RFI) посочва институционалния детайл, че Европейският съюз — най-големият единен търговски блок в света — не членува в Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС), в чийто дипломатически календар се вписа азиатската визита на Тръмп, поради което Брюксел формално се оказа извън периметъра на събитието.

Френският президент Еманюел Макрон реагира с декларацията, че европейците са взели своите решения и сами ще оформят съдбата си, подчертавайки, че Европа не е тема за дискусия, а съвкупност от сили, определящи собственото си бъдеще. Тази реторична категоричност обаче влиза в контраст с реалното състояние на Европейския съюз — белязано от масови социални и фермерски протести, бюджетни дефицити във водещите икономики като Франция и Германия, енергийни разходи и липса на единен отбранителен капацитет, който да замени американския ядрен и конвенционален чадър в рамките на НАТО.

Британският вестник „Индипендънт“ определи дипломатическата конфигурация в Шънджън като „унизителна“ не само за Европейския съюз, но и за ключови съюзници и партньори на Вашингтон в Индо-Тихоокеанския регион и Глобалния юг като Индия, Япония, Южна Корея, Австралия и Канада, които останаха в ролята на странични наблюдатели. Дори ако форматът на „тройката“ не се превърне в постоянен орган за глобално управление, самият прецедент поставя под въпрос устойчивостта на досегашните съюзи — оставяйки открит въпроса какво се случва с архитектурата на сигурността в Европа и Азия, ако Вашингтон предпочете двустранните и тристранните сделки с Москва и Пекин пред ангажиментите към традиционните си партньори.

източник:поглед.инфо