Независимо кой е президентът на САЩ, дали демократите или републиканците са на власт, Вашингтон е свикнал да прокарва своята политика на принципа: „Когато си говорим, ти ще мълчиш!“. Санкции, ембарго, посочване с пръст, налагане на американски „ценности“ и масова „култура” по света – това е арсеналът на световния жандарм от вече отминалата епоха на еднополюсния свят. Но явно само жандармът още не е разбрал – светът е различен, многополюсен! Жертва на тази провалена политика на натиск и незачитане на суверенитета, традициите и спецификите на различните държави стават несъгласни политически лидери, цели народи, които търпят лишения в резултат на американските „умни“ решения. Честа жертва на пропагандна и политическа война и диктат е спортът. През 1980 г. Западът наложи бойкот на Олимпиадата в Москва, което изискваше ответен отговор на Изтока 4 години по-късно спрямо игрите в Лос Анджелис. От това пострадаха спортистите от двете страни на съществуващата тогава Желязна завеса, пострадаха и олимпийският дух и традиции, защото от историята помним, че в древна Гърция по време на Олимпийски игри са спирали войните и се е възцарявал духът на благородното състезание и на принципа, че не е важна победата, а участието.
Днес, 40 години по-късно, Вашингтон отново налага т. нар. дипломатически бойкот на Олимпиада – този път в Пекин. Официални лица от САЩ нямало да отидат в китайската столица, за да подкрепят своите състезатели. Послушно ги последваха държави като Австралия и Нова Зеландия, някои от европейските лидери от оредяващата порода на ястребите побързаха да се солидаризират с Джо Байдън, но за щастие, водещи страни в ЕС, като Германия, Франция, Италия, изразяват разумна позиция – да не се налага бойкот, да бъде изработено общо решение на Европейския съюз, независимо от САЩ. За щастие, спортистите от САЩ този път не са лишени по идеологически съображения от правото да се състезават. Но със сигурност ще пострада диалогът между политически и държавни лидери, който по време на Олимпиада е много по-неформален, емоционален, позитивен и градивен. Обвиненията на САЩ са съшити с бели конци – състоянието на човешките права в Китай. Сякаш САЩ са решили всички такива свои проблеми!? Едва ли – показват го дълбоките расови различия и брожения, показва го ежедневното напрежение и масовите стрелби по американските улици, показват го данните за полицейско насилие над афроамериканци, породили безпрецедентните расови бунтове от лятото на 2020 г. Намесата във вътрешните работи на Китай, а и на всяка друга суверенна държава е недопустима. Неуместно е 250-годишната държава САЩ да поучава една страна с древна история, философия, наука, култура, стопанство и държавност като 5000-годишния Китай.
Китайската народна република днес е държавата, чиято икономика вече настига и надминава тази на САЩ. Китай постигна впечатляващи успехи, извеждайки стотици милиони свои граждани от бедността за броени години. Китай е с население от 1,4 милиарда души – трудолюбиви, творящи невиждан в световната история просперитет. Китай е и постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, заедно със САЩ и Великобритания, които днес го бойкотират.
Пекин подава ръка на Европа и света чрез миролюбивите инициативи „Един пояс, един път“ и „17 плюс 1“. Безкористна и решаваща бе помощта, която Китай даде на Европа и на развиващите се страни от Азия и Африка още в самото начало на пандемията – маски, медикаменти, специалисти, обмяна на безценен за онова време опит в превенцията и лечението на COVID-19. Русия и КНР първи създадоха и ваксини срещу страшния вирус, което бе доказателство за научния и човешкия им потенциал. Китай подаде приятелска ръка за помощ и солидарност на най-засегната Италия много преди тромавият ЕС да се организира и помогне, помагаше и на България в тези тежки дни на мрачната пролет на 2020 г.
Затова и бойкотът на Олимпиадата е удар не по Китай, а е бумеранг срещу тези, които го налагат. Светът днес има нужда от диалог, а не от разделения и скандали!
А що се отнася до България – ние сме традиционни приятели на Китай – и сме втората държава в света, признала през 1949 г. КНР, с трайни човешки, духовни, икономически и политически връзки. Няколко последователни президенти и правителства – и от десницата, и от левицата – заявяваха позицията, че Република България е дългосрочен партньор на Китай, имаха позитивен диалог с китайските лидери, начело с президента Си Дзинпин, който е сред водещите лидери и визионери на днешния свят. Следвайки тази линия на приятелство, България трябва да се противопостави на опитите за бойкот, да изпрати държавници от най-високо ниво в Пекин с две значими цели – да подкрепят българските спортисти и да дадат нов тласък на връзките и партньорството с Китай.
Спортът е за един мирен свят и винаги ще бъде така!
Проф. Светлана Шаренкова
