Чака ни люта битка за поредния хилав парламент. Вятърничева мелница, която прелива пустото в празното
Пак дойде Септември. Най-драматичният месец в нашата история. Календарна страница, белязана от възходи и падения. Време на обединение и разделение на многострадалния български народ.
Обединението започва призори на 6 септември 1885 г. В Пловдивския конак са юнаците на капитан Райчо Николов. Една дружина от три роти. Отвън са солдатите на майор Данаил Николаев. Той гърлено се провиква: „Отворете тази врата или аз сам ще я отворя. Народът не иска вече да търпи турски паши!“
Появява се полицмейстерът руснак и отвръща: „Майор Николаев, здесь хранится жизнь генерал-губернатора“.
„Так, батенька, мы будем лучше хранит его, чем вы“, уверява го българският офицер. Братушките лъжат, че ключовете ги няма. Тогава Николаев извисява глас: „Момци, слушайте! Да живее негово височество княз Александър, ура!“
Под командата на Райчо отвътре се чува гръмовно „Ура!“ Ключовете се появяват и войската влиза в конака. Пристига и голямоконарската чета на Продан Тишков, наречен Чардафон Великий.
Генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич е в покоите си. „Аз не исках да вляза – разказва Данаил Николаев, – за да не се даде на преврата военен характер. Не искахме да се каже в Европа, че сме извършили едно пронунциаменто.* Затова се разпоредих да се бият камбаните по църквите, за да се събере народът…“
Пращат вест да дойде Захари Стоянов. Заедно с още двамина той влиза при Кръстевич. Понеже се бавят, Николаев нарежда на поручик Вълю Стефов да провери какво става. „Вашият собствен файтон е впрегнат и ви чака на вратата“, информира Стефов губернатора.
„Така е, така е, бай Кръстевич! – потупва го по рамото Захари. – Познавате ли ме кой съм? Аз съм Захари Стоянов, редактор на „Борба“. Ама, хайде сега излазяйте!“ „И аз съм българин“, декларира Гаврил Кръстевич. „Ако аз съм изгубил всичко, то поне народът спечели“, мъдро отсъжда той.
Източна Румелия е присъединена към Княжество България. Формално обаче отечеството остава васално на Високата порта. До септември 1908 г., когато международната ситуация е благоприятна за премахване на позорната зависимост. У нас на власт е Демократическата партия с лидер Александър Малинов.
Княз Фердинанд заминава за Виена и се среща с император Франц-Йосиф. Двамата уговарят съвместни действия. Князът обаче обмисля и се колебае. Дали точно сега е най-подходящият момент? Не случайно в Европа му викат Лисицата.
„Решен на всяка цена да извърши акта на независимостта – сочи историкът Милен Куманов, – Ал. Малинов започва да го „бомбардира“ непрекъснато с шифровани телеграми и да настоява за неговото час по-скорошно завръщане в страната. На тези телеграми обаче не последвал никакъв отговор.“
Най-сетне на 20 септември иде вест, че Фердинанд пристига в Русе. Там да го чакат, за да се разберат, инструктира монархът. „Това негово нареждане – спомня си Малинов – можеше да се тълкува така и инак; то криеше в себе си възможността за един отрицателен или положителен отговор. Потеглихме обаче за Русе, правейки из пътя разни предположения.“
На княжеската яхта Фердинанд заявява: „Е, господин Малинов, дългоочакваният ден от вас и мен, от целия български народ, дойде. Решението, което взехме в Карпатите, време е да турим в изпълнение. Намислил съм това да сторим във Велико Търново, старата столица на българските царе. Как да стане това?“
„Разумява се, чрез прочитане на един манифест“, отвръща министър-председателят. Князът му възлага да изготви текста. Няма време и Малинов го пише на коляно във влака. От клатенето мастилото се разлива, налага се да го преписва два пъти.
На 22 септември манифестът е почетен от Фердинанд под свода на храма „Св. Четиридесет мъченици“. Сетне Александър Малинов го повтаря отвън пред народа. „Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!“, завършва историческият документ.
Осъдени на смърт участници в септемврийския метеж през 1923 г.
Разединението също започва на 22 септември, но през 1923 г. Тогава Георги Димитров и Васил Коларов развяват червеното знаме на така нареченото Септемврийско въстание. Всъщност метеж, организиран от Комунистическия интернационал. Стратезите мъдро избират Северозападна България, близо до границата. Да си плюят на петите, ако стане напечено.
По пладне на 26 септември един американски пакард, купен с коминтерновски долари, вече надува газ към Югославия. На меките седалки са Димитров и Коларов. Луксозното возило минава браздата и през Виена двамата се прехвърлят в Москва. Зад себе си оставят много черни забрадки.
Антон Страшимиров написа: „Нито тези, които подгавриха надеждите на работните маси и забегнаха, нито онези, които клаха народа си, както и турчин не го е клал, – нито едните, нито другите ще помислят за тълпите жени и деца, оставени на произвола пред зима.“
Фалшификатори на историята ампутираха изречението. В учебниците влязоха само „онези, които клаха народа си, както и турчин не го е клал“.
Ето го финалния 9 септември 1944 г. Народният съд, който няма нищо общо с народа, прати 2730 жертви на ешафода. Другите свободомислещи бяха командировани по затвори и лагери. Започна съветизацията на страната. Четири десетилетия ни управляваха червени велможи. След лъжовната „демокрация“ минаха в задкулисието и продължават да дърпат конците на властта.
Сега пак е Септември. Няма да има възход, ще има падение. Люта битка за поредния хилав парламент. Вятърничева мелница, която прелива пустото в празното. Никой няма да помисли за тълпите жени и деца, оставени на произвола пред зима. Написа го Антон Страшимиров още през септември 1923 година.
* Военен преврат.
