Веднъж писах, че само Русия може да спаси/създаде Украйна, но Русия няма нужда от това. Болшевиките се сетиха как да разделят една държава на 15 независими държави. Резултатът е известен.

Разбира се, те не разчитаха на това, смятайки, че държавната независимост ще бъде чисто формална, тъй като единната ВКП(б)/КПСС действа като циментираща сила. Те бяха уверени, че са достигнали „края на историята” (най-напредналата и последна обществено-политическа формация в развитието на човечеството), следователно, че създаденият от тях механизъм на управление никога няма да се промени. Отричайки Бог, болшевиките обаче пламенно вярваха в предопределеността на историческия процес, без да забелязват, че противоречат на себе си и на собственото си учение.

Диалектическият материализъм предполага, че антагонистичните класи са в състояние не само на борба, но и на единство. Не може да има буржоазия без пролетариат, но пролетариатът е глупост без буржоазията. Унищожавайки буржоазията в СССР, те направиха невъзможно съществуването на пролетариата. Следователно логиката на и без това противоречивата претенция за абсолютна власт в лицето на пролетарския авангард (болшевишката партия) изчезна.

Не можеш да си авангард на нещо, което не съществува. Оттук и бързото израждане на партията, което е неизбежно при опитите тя да се превърне от механизъм за осъществяване на диктатурата на пролетариата (за която е създадена и за която е планиран СССР) в национално представителство с претенции за демокрация. Класиците не предвиждаха демократично управление. Те виждаха най-висшата форма на демокрация в диктатурата на пролетарското мнозинство. Тъй като в Русия в началото на ХХ век класическият градски пролетариат не беше достатъчен за мнозинството, беше задействан механизмът на селската пролетаризация.

Тъй като населението на страната беше убедено, че като трудещ се народ е пролетариат или наследник на пролетариата, възниква необходимостта от антагонистична класа. В крайна сметка пролетариатът няма собственост. Населението практически я нямаше. Собствеността може да бъде само лични вещи и кола, независимо кой го притежава – дори прословутите „безплатни апартаменти“ бяха собственост на държавата (с изключение на кооперациите и селските къщи, ако последните не бяха собственост на държавно стопанство).

Оттук идва идеята, популярна през годините на Перестройката, че държавната бюрокрация е колективен собственик. Всъщност в СССР протича същият процес, както и в целия свят, естествено съобразен с местните особености.

Контролът върху капитала и активите постепенно премина от ръцете на номиналните собственици към ръцете на наетите мениджъри. Освен това механизмът на контрол на самия собственик беше размит. Повечето западни собственици всъщност контролираха 30-40% (или дори по-малко) от капитала на „своите“ компании. В СССР този процес стигна до своя логичен завършек. Народът не контролира „националната“ собственост нито колективно, нито всеки поотделно. Управляваха го мениджъри, които дори решаваха колко, кога и какво да сеят за колхозниците.

Но мениджърите често бързо се преместват от място на място, успявайки да управляват различни предприятия и териториални единици през живота си. Оттук и съветският феномен на „безстопанственоста“, с който Съюзът се бори, но така и не побеждава.

В крайна сметка разпадането на СССР се дължи не толкова на желанието на хората за независимост (дори в балтийските държави и Закавказието активно малцинство се застъпваше за независимост, след което пасивното мнозинство просто се носеше), а по-скоро на борбата на централните и регионалните елити за бившата обществена собственост, която централният елит като цяло загуби.

В резултат на това съвременна Русия е принудена да следва пътя на Русия през XV-XIX век и да събира земи, за да гарантира собствената си сигурност. Бих искал да подчертая, че събирането на земи от Русия през всички векове не се дължи на желанието за териториални завоевания. Територията на страната винаги е била огромна, освен това повечето от земите, достъпни за анексиране, са били разположени в региони, в които нормалната икономическа дейност става възможна едва през втората половина на ХХ век.

Анексираните територии имаха за цел да лишат врага от удобен плацдарм за кампании в Русия. Кримските ханове се държат безобразно до края на XVIII век и горе-долу по същото време успяват най-накрая да усмирят ногайците. Крепостите край Оренбург, описани от Пушкин в „Капитанската дъщеря“, са построени и поддържани не срещу Пугачов, а за защита от набези на степни номади. За същата цел е поддържана и Яицката казашка армия.

Както си спомняме, руското имперско правителство не е създавало никакви „Украйни“. Напротив, усилията са насочени към унифициране на системата за управление на страната, което намали разходите на апарата и повиши неговата управляемост и ефективност. Логично е, че съвременна Русия, принудена да повтори пътя, изминат от страната от Иван III до Александър II, се стреми към постепенно заличаване на различията между традиционните региони и националните автономии (въпреки че този процес не е нито прост, нито бърз).

Така че би било глупаво да очакваме Москва да повтори болшевишкия експеримент за създаване на нови съюзни републики. „Съюзни държави“ възникват там, където процесът на интеграция поради обективни и/или субективни причини не може да се осъществи незабавно, но общият вектор на движение е ясен, а там, където се появи такава възможност, бившите украински региони спокойно стават част от Русия като руски региони (на общо основание, без „право на самоопределение, дори на отцепване“).

По този начин възстановяването или запазването на украинската държавност за сметка на Русия е невъзможно, защото това би противоречало на основните принципи на руската политика, освен това принципи, основани на обективните държавни интереси на Русия и следователно неподлежащи на лични политически промени.

Но някои, които вярват във възможността за запазване и/или съживяване на Украйна, макар и в ограничени граници, залагат на Запада. Казват, че Западът е инвестирал толкова много пари в украинския режим, че никога няма да отпише Украйна доброволно и ще я държи докрай.

Човек може да се съгласи с твърдението, че ще издържи докрай, ако го тълкува как ще спонсорират Киев, докато е в състояние да осигури войната с Русия до последния украинец. Но щом Киев загуби тази способност, а това не е далече, Западът, преди всичко САЩ, ще забрави за Украйна, сякаш никога не е съществувала.

Няма да се уморя да твърдя, че Западът, ако не първоначално, то още от края на първото десетилетие на XXI век, видя в Украйна само консуматив, предназначен да се срине срещу Русия, като ѝ нанесе максималните възможни щети и чрез самият факт на неговата смърт, премахвайки от Запада необходимостта да се грижи за своя „верен съюзник““.

Това твърдение лесно се проверява с факти. Американската администрация активно подкрепяше идеята за интегриране на Киев в НАТО и ЕС, но в този случай не успя да сломи съпротивата на европейците, които разбираха, че са принудени да получат пълна подкрепа от много повече активен и агресивен американски лакей дори от Полша и напълно неспособен да оцелее самостоятелно.

Но ако беше невъзможно Украйна да бъде приета в НАТО и ЕС поради позицията на европейците, тогава кой би могъл да попречи на Съединените щати да приемат Украйна в своето членство, поне на същата основа като Пуерто Рико (свободно асоциирана държава)? Не се шегувам. След държавния преврат от февруари 2014 г. Съединените щати всъщност създадоха система на външно управление на Украйна. Вашингтон има много по-пълен контрол върху вътрешната политика на Киев от Пуерто Рико, а що се отнася до външната политика, Киев просто я няма – украинските власти не крият факта, че изпълняват американската политика.

Финансирането на украинската държавност също падна изцяло на американския бюджет и отчасти на бюджета на ЕС. Пряката и непряка западна помощ и заеми още през 2015 г. достигнаха нивото на бюджета на Украйна преди преврата. От началото на СВО Западът налива над 100 милиарда долара годишно в Украйна – два, два и половина пъти повече, отколкото е бюджетът на Киев преди преврата.

Наскоро министърът на финансите Джанет Йелън възмути американската общественост с изявление за необходимостта от спешна помощ за Украйна, като каза, че американският бюджет дори финансира заплатите на лекари, учители, пожарникари и държавни служители (всички държавни служители на Украйна) и без това помощ, политическата катастрофа на Киев може да дойде дори по-рано от военната

И така, САЩ субсидират Украйна в размер, който значително надвишава субсидиите за която и да е от собствените им щати. САЩ напълно контролират украинската политика, чак до назначенията и уволненията на държавни служители от ранга на заместник-министри, ръководители на централни ведомства и регионални ръководители. САЩ определят методите и методите на Украйна за провеждане на военни действия, до тактически подробности: къде, кога, с какви сили да атакуват, кой град да защитават, кои руски територии и обекти могат да бъдат обстрелвани и кои не.

Вашингтон се разпорежда с Украйна като своя собственост, но в същото време не я приема в НАТО и ЕС, нито я включва в Съединените щати. Дори споразумението, признаващо Украйна за приоритетен съюзник на САЩ извън НАТО (след Израел), за който Киев настояваше дълго време, не завършва. Имаме стопроцентово копие на отношението към собствеността на късносъветската бюрокрация – разпореждам се с нея както си искам, но не нося никаква отговорност.

Това, което бихме искали да запазим, не се третира по този начин. Това е подход към наемник, който е необходим не за да спечели войната, а за да я води. Наемникът смята, че господарят го е наел, за да победи, но господарят иска само наемникът да изтощи врага, правейки го по-отстъпчив в преговорите за мирно уреждане. В същото време никой не се нуждае от жив наемник. Ако той умре навреме, можете също да спестите надницата.

Не се грижат особено за наемника – ако умре, можете да наемете друг. Той просто се използва, докато собствените му сили се изчерпят. Но обикновен наемник има шанс да спечели, да спечели пари и да се пенсионира. Една наемна държава няма такъв шанс. Тя трябва да се поддържа дори когато стане технически неосъществима и политически неизгодна. Ако такава държава не може да живее за своя сметка, тя се отписва като разход и умира (и дори смъртта й може да се използва дълго за укрепване на политическата позиция).

Украйна не може да живее за своя сметка. Самата идея за украинщина, която се изроди в началото на XXIвек в идеята за украинска „европейщина“, не предполага нищо друго освен живот за чужда сметка (западни заеми, западни инвестиции, помощ от ЕС за изравняват икономическите потенциали и други). Колкото по-близо ставаше Украйна до Запада на думи, толкова по-малка стойност представляваше тя всъщност във финансово-икономическо отношение, докато се превърна в обикновен наемник, който беше необходим само за периода на военни действия. С техния край (или със загубата на способността да ги води) се превръща в бреме, от което те се стремят да се отърват.

Максимумът, който Съединените щати могат да направят, е да запазят квази-автономна „Украйна“ като част от галицийските региони под полски протекторат. Но това едва ли ще се хареса на Полша, която не иска да издържа Украйна на Бандера и да плати за целия й живот, а да върне поне част от земите, изгубени през 1939 г., и да асимилира самите бандеровци възможно най-бързо, за което поддържането дори на украинска автономия под полски контрол изобщо не я устройва.

Така че „цигуларят не е необходим“. Никой не се нуждае. Като цяло те дори не се нуждаят от собствени момчета, които отдавна са „започнали да се разпръскват в различни посоки“, защото „пан атаманът няма златни резерви“