Страна, която започва война с правилна тактика, но с грешна стратегия, ще получи продължителна война и стратегическо поражение. САЩ постигнаха точно това с Иран.
Войните на САЩ с Ирак и Афганистан, навлизането в Сирия, въздушният разгром на Либия, 12-дневната война с Иран през юни 2025 г. и операцията във Венецуела не бяха войни със силен противник. Основавайки се на своя опит, резултата от юнската война през 2025 г. с Иран, разузнавателна информация от ЦРУ и Мосад и на настоятелните доводи на Израел и Саудитска Арабия за успешна война, президентът Тръмп решава, че нова война с Ирак ще бъде повторение на юнската. Поради това е планирана кратковременна въздушна настъпателна операция с масирани удари, които трябва да сломят ръководството на Иран и да го принудят да смени правителството с удобно на САЩ. Ако целта беше осъществена, САЩ щяха да постигнат стратегическа победа, но вместо нея за изминалите 45 дни получиха стратегическо поражение. Защото непостигнатата цел означава само едно – поражение. Поради това САЩ не можаха да постигнат и други важни цели – да поставят под свой контрол енергийните ресурси на Близкия изток, да прекратят иранските ядрена и ракетна програми, да прекъснат транспортните коридори, преминаващи през иранска територия, и да оказват икономически натиск върху страните, използващи нефт и газ от този регион. И което е изключително важно – да извадят Иран от съюзническите отношения с Русия и Китай.
САЩ отдавна отработват концепцията за „първи обезглавяващ удар“, отначало срещу СССР, след това срещу Русия, но я приложиха срещу Иран. За осъществяването ѝ ядрената коалиция САЩ-Израел съсредоточи значителен брой ударни средства. Първи започна Израел, който на 28 февруари сутринта с 200 изтребителя нанесе въздушен ракетен удар по 500 ирански обекта, а подводниците на САЩ го подкрепиха с 400 крилати ракети „Томахоук“ – с 50 от ракетите бе унищожена сградата, в която бяха събрани на съвещание държавни и военни ръководители. Убити са върховният лидер аятолах Али Хаменеи и над 40 държавни и военни ръководители. По-късно шест бомбардировача В-2 с по 12 коректируеми бомби, всяка от които е с 2.5 тона взривно вещество, улучиха основните ядрени обекти в Натанц и Фордо, а 30 ракети „Томахоук“ бяха насочени към Центъра за ядрени изследвания в Исфахан и завод в Натанц. Бомбите на В-2 пробиват до 60 м обикновен железобетон, до осем метра високоякостен железобетон и до 40 м скална маса, но проблемът на нападателите е в това, че обогатяването на уран във Фордо се извършва под планината Загрос, на дълбочина 45-90 м и е защитен от високоякостен железобетон. Поради това хвалбата на Тръмп, че „ядрените обекти са напълно унищожени“ е невярна.
Следват удари на израелски самолети и ракети „Томахоук“ по заводите за производство на ракети, по обекти на инфраструктурата, болници и учебни заведения. Почти унищожени са иранските ВМС и ВВС, значителна част от ПВО и пусковите установки на ракетните войски, разрушени са изследователски центрове, промишлени предприятия и транспортна инфраструктура. Убити са над 1300 граждани, а 21 хил. са ранени, сред които около 1700 деца и 5000 жени. Иран обаче остава със стабилно ръководство, с добре обмислена и осъществена асиметрична стратегия и правилно приложена тактика.
Военният аспект на иранската стратегия се оказа неочакван за коалицията. Иран не може пряко да се противопостави на САЩ и затова започна с удари по 20-те бази на САЩ в шест страни от Близкия изток, в които са разположени 40 хил. войници и твърде важна инфраструктура. Първите удари извадиха от строя в базите на САЩ РЛС за откриване и идентифициране на въздушни цели, РЛС за насочване на ракетите от зенитно-ракетните комплекси „Пейтриът“ и THAAD, поразен беше самолет за далечно радиолокационно разузнаване и няколко безпилотни летателни апарати (БЛА) със същото предназначение. Това силно затрудни системата за въздушно разузнаване и до голяма степен „ослепи“ въоръжената групировка в първите седмици от операцията. Обстрелван беше самолетоносачът „Ейбрахам Линкълн“, което наложи той да се отдалечи на около 800-1000 км от Залива и с това силно затрудни използване на самолетите му, защото се наложи да се презареждат във въздуха. Същевременно забраната за полети над въздушното пространство на Испания, Франция и Италия усложни още повече използването на бойната авиация. Освен това ударите по базите на САЩ в региона доведе до преместването на командните пунктове в хотели и офиси извън базите. След поразяване на някои от тях, Пентагонът ги разположи в базата „Рамщайн“ в Германия и започна да управлява бойните действия в Залива от нея.
Успехът си Иран постигна след правилно приложена тактика и ударни средства. Според различни източници той разполага с около 2000 балистични ракети с обсег 300-2500 км. Отначало бяха използвани по-старите образци оперативно-тактически ракети, за да принуди системата за ПВО/ПРО да изразходва значителна част от зенитните ракети, а след това и ракети със средна далекобойност 2500 км. Част от тях са с касетъчна бойна глава, чиито касетъчни елементи се отделят от нея извън зоната за поражение на ПВО/ПРО и я поставят пред необходимостта за кратко време да прехване множество цели. Такъв удар, съчетан с БЛА, в определен момент я прави почти безпомощна. Изненада е използването на двустепенната балистична хиперзвукова маневрираща ракета „Сиджил“ с обсег 2500 км, аеробалистична траектория, точност 20-30 м и бойна глава с четири самонасочващи се бойни блока всеки с маса 200 кг. Ударът им бе подкрепен от няколко типа самолетни ударни БЛА с обсег до 1000 км. Неочаквано беше блокиран Ормузкият проток, което постави коалицията пред съвършено нова обстановка и се наложи тя да се приспособява към нея.
Оказа се, че приетата тактика е вярна, но стратегията е грешна. Известно е, че страна, която започва война с правилна тактика, но с грешна стратегия, ще получи продължителна война и стратегическо поражение. САЩ постигнаха точно това. Една от причините е подценяване или непознаване на иранската политическа система и възможностите на неговите въоръжени сили, възможностите на оръжейната му промишленост и наличните запаси от добре укрито въоръжение. Друга важна причина е неправилната оценка, ако въобще е имало такава, на възможните варианти за развитие на войната и необходимото осигуряване на бойните действия. Затова още след първите две седмици на операцията САЩ останаха със значително изразходван ресурс от зенитни управляеми ракети. Започна искане на такива от Южна Корея, Япония и Европа, в частност от Полша, но не всички се отзоваха. Следователно набързо използваните през първите седмици около 800 зенитни ракети не могат да бъдат компенсирани. Това се отнася и за стотиците изстреляни крилати ракети „Томахоук“ – броят им може да се увеличи, но ще се намали минимално необходимия за сдържане на сериозен противник. Според изданието WordPress през последния бюджет Пентагонът ще закупи само 57 ракети. Това доведе до използване на повече авиобомби и изложи на риск бойната авиация – над територията на Иран беше свален дори най-рекламираният многоцелеви изтребител от пето поколение F-35 и няколко изтребителя F-15Е – общо коалицията загуби 20 самолета, десетки хеликоптери и 160 тежки БЛА.
Коалицията разбра, че без сухопътна операция не може да постигне победа. За постигането ѝ започна съсредоточаване на около 50-хилядна войскова групировка в Залива, над 300 изтребители, 20 бомбардировача В-2 и В-52, 75 самолети-цистерни и не по-малко от 180 тежки разузнавателни БЛА. Съсредоточаването им изисква време и затова беше договорено двуседмично примирие и преговори в Пакистан, които завършиха неуспешно. Впрочем според западни медии на тях САЩ са предложили на Иран да не обогатява уран в продължение на 20 години, а той настоява за срок от пет години. Това означава, че САЩ са отстъпили от категоричното си искане Иран изобщо да не обогатява уран, независимо че публично твърдят и искат обратното. В същото време Пентагонът създаде въздушен мост и започна прехвърляне на боеприпаси, техника и 142-ра артилерийска бригада от щата Арканзас – сигурен признак, че е възможна сухопътна операция. Вероятно за отвличане на вниманието и за да навреди на Иран, Китай и дори на близките си съюзници от Залива, Азия и Европа, САЩ блокираха иранските пристанища на Залива. Практически това е обявяване на война.
Вторият елемент от стратегията на Иран е икономическото въздействие върху съюзниците на САЩ, както от Залива, така и от Азия и Европа чрез затваряне на Ормузкия проток – стъпка изобщо недопускана от Коалицията. Тя обаче се оказа силен ход на Иран. Износът на енергоресурси, торове, хелий, сяра и други материали създаде сериозни проблеми на световната икономика, включително и на САЩ, и стана важна причина както за обявеното двуседмично примирие, така и за започване на преговори.
Провалът на коалицията оказа влияние върху отношенията на САЩ с Европа и Русия. За да излезе от очертаващото се поражение и да прехвърли вината върху съюзниците си, Тръмп поиска съдействие от европейските страни-членки на НАТО за отваряне на Залива. Те отказаха, защото това не била „тяхна война“ и на практика показаха явното си желание Тръмп да претърпи провал в Иран. Ядосан и разочарован, той обвини съюзниците си, че не са солидарни, заплаши, че САЩ може да напуснат Алианса и им предложи сами да си осигуряват енергоресурси от Залива. В отговор Великобритания, както обикновено при конфликти, се присламчи накрая и започна да формира международна коалиция от над 35 държави, за да осигури безопасно преминаване през Ормузкия проток, но…след спиране на огъня. С това вероятно желае да покаже, че определението „Велика“ е нормално за нея, което обаче изобщо не е така. Може би с изключение на интригите, на които е способно нейното външно разузнаване и които успешно осъществява на принципа „разделяй и владей“. Франция излезе с крачка напред, гласувайки в Съвета за сигурност на ООН против проекторезолюцията на Бахрейн, осъждаща Иран като че ли той е агресорът, и беше възнаградена – неин кораб премина през протока.
Изострените отношения между САЩ и Европа са елемент от противоборството между неолибералните глобалисти от двете страни на Атлантика и консерваторите републиканци от партията на Тръмп. Преди въздушната операция представители на демократическата партия на САЩ протестираха срещу евентуална война с Иран, опасявайки се, че той ще постигне успех и ще повиши авторитета си, но след неуспеха те започнаха да настояват за продължаването ѝ с тайната мисъл той и партията му да затънат още повече в нея. Всъщност преведените от нашето служебно правителство 17.3 милиона на Украйна са участие в това противоборство. Същото е и с подписаното от служебното правителство, тайно от президента и парламента, десетгодишно споразумение с Киев. Целта е подкрепа за Украйна до ноемврийските избори в САЩ с идеята, че в тях неолибералите ще победят и обстановката ще стане по-благоприятна и за тях, и за съмишлениците им в Европа. Защото от изхода на това противоборство ще зависи дали САЩ ще се утвърдят като доминираща световна сила, ще продължи ли планетата да живее по правилата на неолибералния ред или ще се създадат нови центрове на сила и влияние, ограничаващи американските стремежи.
Интересно развитие получават и руско-американските отношения. За да не допусне увеличаване цената на горивото по бензиностанциите на САЩ, Тръмп сне част от санкциите на руския нефт. Това беше много неприятно решение за Европа и е една от причините за изостряне на посоченото противоборство. За нея е най-добре Русия да остане изолирана, с действащи санкции и ненамаляваща американска помощ за Украйна. Освен частичното снемане на санкциите, в Женева периодично продължават преговорите по съвместни крупни икономически проекти. САЩ не попречиха в Куба да пристигне руски танкер с 930 хил. барела нефт, а се оказа, според руски медии, че до него е и танкер с 130 хил.барела дизелово гориво, при това вече се зарежда трети танкер. В края на март група руски депутати посетиха Конгреса на САЩ и поканиха колегите си на посещение в Русия, което е неочаквано събитие. САЩ не прекратиха, но намалиха оръжието за Украйна и продължават да предоставят разузнавателна информация. Тя обаче, според американски медии, не се обработва от Космическото командване на Пентагона, а от Франция, което става по-бавно и по-неточно. От анализа на посоченото се създава впечатление, че администрацията на Тръмп като че ли повече се стреми към сътрудничество с Русия, отколкото с Европа, а това предизвиква не само нейната ярост, но и загриженост за бъдещите отношения със САЩ и с Русия. Особено на фона на укрепващия съюз между Китай, Русия и Иран. Навярно ненапразно министър Сергей Лавров замина на официално посещение в Китай, т.е. преди изтичане на двуседмичното примирие.
Съществува мнение, че успехите на Иран са не само негова заслуга, защото важно значение има подкрепата на Русия и Китай в съответствие със сключените договори с него. Без нея Иран едва ли би се възстановил сам за краткото време от юнската война през 2025 г. до началото на въздушната операция на коалицията. Освен това по време на войната страната получава не само жизненоважна разузнавателна информация, но и различна хуманитарна и не само хуманитарна материална подкрепа. Твърде вероятно е това да е именно така, защото поражението на Иран ще означава доминиране на САЩ в Близкия изток, възможност за силно икономическо въздействие върху Китай и излаз на Каспийско море срещу Русия. Именно поради това тези две страни едва ли ще допуснат загуба на Иран, дори при започване на сухопътна операция срещу него.
