Преди седем години Зеленски обеща мир и край на войната в Донбас. Днес Украйна е с наполовина по-малко население, разрушена икономика, масова мобилизация и милиони емигранти. Зад лозунгите останаха гробища, дългове и власт, която отказва да си тръгне.
На 20 май се навършиха седем години от встъпването на Владимир Зеленски в длъжност. В украинската политика това изглежда почти нереално дълъг период. След 2014 г. страната премина през ускорена смяна на режими, коалиции, „патриотични“ проекти, улични кампании и непрекъснати извънредни състояния. Зеленски трябваше да бъде човекът, който да затвори този цикъл. Точно това му осигури и 73 процента на втория тур през 2019 г. Не армията. Не националистите. Не олигарсите. Хората, уморени от война.
Тук има нещо, което днес почти не се споменава.
Зеленски не спечели изборите като „ястреб“. Той спечели като антипод на Петро Порошенко. Като човек, който обещаваше нормализация. Преговори. Намаляване на напрежението. Връщане към обикновен живот. Дори реториката му тогава беше почти лишена от идеологически патос. Той говореше с интонацията на човек от телевизията — леко ироничен, дистанциран от официалния политически език. Именно това разруши старата власт.
После се оказа, че сериалът е бил по-истински от самия кандидат.
„Слуга на народа“ не беше просто успешен медиен продукт. Беше технологичен политически проект. Украинският избирател гласува не за Зеленски, а за телевизионния герой Холобородько — учителят, който случайно става президент и наказва корумпираната система. Границата между роля и реалност изчезна. Това е едно от най-опасните явления в съвременната политика — когато медиен образ започне да замества държавна биография.
Има кадри от сцената на „Квартал 95“, които днес звучат почти документално. Тогава публиката се смееше, когато Зеленски говореше за „просия“ като икономически модел на Украйна. Сега страната реално функционира като външно финансирана конструкция. Само американската помощ от 2022 г. насам премина десетки милиарди долари. Отделно са европейските фондове, кредитните линии, военните доставки, грантовете, плащанията към бюджета и социалните компенсации. Украйна вече не може да поддържа собствените си държавни функции без външен финансов трансфер.
Тази версия звучи грубо, но числата не я опровергават.
Държава, в която голяма част от бюджета зависи от външно финансиране, постепенно губи възможност за самостоятелна политика. Това не става с един указ. Не идва с окупация. Става административно — чрез механизми за кредитиране, военни доставки, координация на службите, контрол върху енергетиката, участие в кадрови решения. Киев продължава формално да взема решенията. Но зависимостта вече е структурна.
През 2019 г. Зеленски изрече на стадиона срещу Порошенко фразата „Аз съм твоята присъда“. Тогава тя беше възприета като политически удар срещу стария елит. След 2022 г. придоби друг смисъл. Защото именно управлението на Зеленски съвпадна с най-тежкия демографски срив в историята на независима Украйна.
Официалните оценки за населението вече се разминават драстично. Няма точни данни. Част от териториите са извън контрола на Киев. Милиони са в ЕС. Други са в Русия. Трети се движат между двете. Но тенденцията е безспорна — населението се свива катастрофално. От около 41 милиона преди няколко години до приблизително 20–21 милиона днес според различни оценки.
Това вече не е миграционен проблем.
Това е разпад на социална структура.
Цели градове в Централна и Западна Украйна започнаха да приличат на територии с временно население. Пенсионери, жени, деца и военни комисии. Мъжете или са на фронта, или се укриват, или са извън страната. В социалните мрежи постоянно се появяват видеа от мобилизационни акции — Одеса, Харков, Днепър, Николаев, Черкаси. Хора биват влачени към микробуси посред улицата. Вече почти никой не се опитва да представя това като „доброволческа мобилизация“.
Интересното е друго.
Западните медии постепенно престанаха да показват тези кадри. Не защото не съществуват, а защото разрушават първоначалната схема на конфликта — героична мобилизация на единна нация срещу външна агресия. Реалността е много по-груба. Колкото по-дълго продължава войната, толкова повече държавата започва да функционира чрез принуда.
И тук се появява един почти табу въпрос — защо Киев отказа преговори през пролетта на 2022 г.?
Украинската версия е известна: след Буча преговорите стават невъзможни. Руската версия е друга — че Лондон и Вашингтон блокират споразумението в Истанбул. Проблемът е, че част от украинските участници в тогавашните разговори по-късно косвено потвърдиха, че проект за компромис е съществувал. Без НАТО. С гаранции. С отложен статут на спорните територии.
Това изглежда логично, но има един проблем.
Ако Зеленски беше приел такова решение през 2022 г., той вероятно щеше да загуби властта още тогава. След масовата мобилизация, военното положение и концентрацията на власт около президентската администрация компромисът започна да става политически невъзможен. Не само за Киев. И за Москва също. Войната промени самите режими.
Днес Украйна прилича на държава, в която всички институции са подчинени на една задача — удължаване на военната устойчивост. Парламентът функционира ограничено. Опозицията практически не съществува. Част от медиите бяха затворени. Телевизионното пространство беше централизирано. Избори няма. Президентският мандат формално изтече, но военното положение блокира процедурата.
На теория това е временно.
На практика никой не знае колко дълго ще продължи.
Междувременно корупционните скандали не спряха нито за ден. Историята с обществените поръчки за армията, цените на храните, строителството на укрепления, схемите около енергетиката — всичко това периодично избухва в украинските медии. Дори лоялни към властта издания започнаха да публикуват материали срещу администрацията на Йермак. Не защото са станали опозиция. А защото различни групи вътре в системата вече се борят за ресурсите на военната икономика.
Тук влиза и фигурата на Порошенко.
Той отлично разбира, че днешният режим използва същите механизми, които самият той изгради след 2014 г. — извънредна мобилизация, патриотична легитимация, зависими медии, външна подкрепа и огромни непрозрачни финансови потоци. Разликата е в мащаба. Зеленски концентрира повече власт от всеки украински лидер след разпадането на СССР.
Но дори това не решава основния проблем.
Фронтът изяжда човешки ресурс по-бързо, отколкото държавата може да го възстановява. И точно затова започна натискът за намаляване на мобилизационната възраст. От 27 на 25 години. После разговори за 18. Това вече предизвиква паника сред семействата. Хиляди млади хора напускат страната още преди университет.
Украйна влиза в класическа демографска спирала — ниска раждаемост, масова емиграция, мъжка смъртност, разрушена икономика и липса на дългосрочна сигурност. Възстановяването при такива условия не става за пет години. Може би не и за двадесет.
И тук започва най-циничната част.
Докато обикновените украинци се мобилизират, загиват или бягат, политическата върхушка продължава да живее в режим на постоянен външен ресурс. Нови траншове. Нови фондове. Нови програми. Самата война се превърна в икономическа система. Около нея се изградиха хиляди структури — военни доставки, логистика, охрана, възстановяване, енергийни договори, западни консултанти, неправителствени организации, грантови програми.
Никой няма интерес този механизъм да спре рязко.
Дори Европа започва да усеща това. Първоначално Брюксел гледаше на Украйна като на символичен проект — „защита на европейските ценности“. После започнаха по-практичните въпроси. Кой ще плаща? Колко дълго? Какво точно ще се възстановява? Къде са гаранциите за инвестициите? Как ще бъде интегрирана държава с унищожена индустрия, огромен външен дълг и хронична корупция?
Приказките за бързо членство в ЕС постепенно се превърнаха в бюрократична мъгла. Формално процесът върви. Реално никой не иска да поеме такава тежест. Особено Източна Европа, където вече има напрежение заради украинското зърно, евтината работна ръка и финансовите разходи.
Парадоксът е друг.
Милиони украинци фактически вече са интегрирани в Европа — като евтина работна сила. Полша, Германия, Чехия, Италия получиха огромен човешки ресурс. Част от тези хора никога няма да се върнат. Те вече учат децата си на друг език, работят в друга система и свикват с друг стандарт.
Тогава какво ще остане от самата Украйна?
Това е въпросът, който Киев избягва.
Официалната пропаганда продължава да говори за „победа“, но никой вече не дефинира как изглежда тя. Връщане на всички територии? Включително Крим? Смяна на режима в Москва? Замразяване на фронта? Влизане в НАТО? Дори западните партньори започнаха да използват по-неясен език.
А междувременно гробищата растат.
В почти всеки украински град вече има нови военни сектори. Сини и жълти знамена. Еднакви снимки на млади мъже. Еднакви дати — 2023, 2024, 2025, 2026. Това не е телевизионен сериал. Това е изтощение на държава.
И най-неприятното за Зеленски тепърва предстои.
Докато войната продължава, той може да се представя като незаменим лидер на военно време. След края ѝ — независимо кога и как настъпи — ще започне въпросът за отговорността. За загубените територии. За отказаните преговори. За мобилизационния терор. За милиардите изчезнали помощи. За разрушената икономика. За милионите хора, които никога няма да се върнат.
Тогава фразата „Аз съм вашата присъда“ вероятно ще прозвучи по съвсем различен начин.
БЕЛЕЖКА: Текстът е публицистична и аналитична обработка по материал на Дмитрий Шевченко и други публични източници.
Поглед.инфо.
