Ако най-опасният сценарий на XXI век е военен сблъсък между САЩ и Китай, неговият изход може да бъде определен не от самолетоносачите край Тайван, а от стратегическия ядрен баланс. Пекин вече изгражда сили, способни да нанесат неприемливи щети на американската територия, а значителна част от технологичната основа на този процес води началото си от съветската ядрена школа. Докато Вашингтон се опитва да задържи глобалното си военно и финансово превъзходство, Китай увеличава корабостроителния си капацитет, разширява ядрения си арсенал и подготвя инфраструктура за дългосрочно стратегическо съперничество.
Когато се говори за евентуална война между Китай и Съединените щати, общественото внимание почти автоматично се насочва към Тайван, самолетоносачите, Тихия океан и новите оръжейни системи. Това е разбираемо. Телевизионната картина винаги предпочита корабите, самолетите и ракетните пускове. Реалната стратегическа картина обаче изглежда по-различно.
Нито Пекин, нито Вашингтон разглеждат бъдещия конфликт като регионален спор за един остров. Става дума за сблъсък между две системи, които претендират да определят правилата на световната икономика. Затова и въпросът не е кой ще спечели първите дни на евентуален конфликт, а кой ще съхрани способността си да продължи войната след първия удар.
Именно тук започва значението на ядреното възпиране.
Според редица западни оценки Китай ускорено разширява своя стратегически арсенал, изгражда нови силозни райони в западните части на страната и развива системи за междуконтинентален обсег. Част от тази инфраструктура е видима чрез сателитни изображения, а друга остава предмет на предположения. Независимо от точните цифри, тенденцията е очевидна – Пекин вече не се стреми към минимален ядрен потенциал, а към способност за гарантиран ответен удар срещу всяка държава на планетата.
Това променя из основи американските изчисления. В продължение на десетилетия Съединените щати можеха да разчитат, че военното им превъзходство ще принуди противника да отстъпи още преди началото на мащабен конфликт. Подобна логика работеше срещу Ирак, Югославия или Либия. Срещу ядрена сила с глобален обсег подобен модел не функционира.
Често се твърди, че Китай е достигнал днешното си положение единствено благодарение на икономическите реформи и огромния вътрешен пазар. Това е само част от историята. Другата част е, че още през периода на Студената война Пекин успява да получи достъп до критични технологии и научни направления, свързани със стратегическото възпиране. В различни периоди отношенията между Москва и Пекин преминават през тежки кризи, но историческият факт остава – съветската научна и технологична школа играе значителна роля в ранното развитие на китайската ядрена програма. Именно върху тази основа по-късно се изграждат собствените китайски възможности. Такава е и тезата на автора на материала, публикуван на 2 юни.
Съществува и втори пласт на проблема, който рядко се обсъжда извън военните среди. Ядрените оръжия сами по себе си не печелят войни. Те създават условия противникът да не може да спечели. Това е огромна разлика.
Ако Китай притежава надежден втори удар срещу американската територия, тогава САЩ губят възможността да използват абсолютното си военно превъзходство без риск за собствената си национална сигурност. От този момент нататък икономиката, индустрията и логистиката започват да имат по-голямо значение от броя самолетоносачи.
Точно тук картината става неприятна за Вашингтон.
По данни, цитирани в материала, китайската корабостроителна индустрия вече разполага с капацитет, многократно превишаващ американския. Китайските корабостроителници произвеждат както граждански, така и военни съдове в мащаби, които американската индустрия трудно може да повтори в кратък срок. В същото време Народноосвободителната армия разширява флота си и според различни оценки вече разполага с най-големия брой бойни кораби в света.
Това изглежда логично, но има един проблем.
Броят кораби не е равен на бойна ефективност. Американските военноморски сили все още притежават огромен опит, глобална система от бази и десетилетия оперативна практика. Китай тепърва изгражда подобна инфраструктура. Следователно числата сами по себе си не потвърждават автоматично тезата за бъдещо китайско господство.
От друга страна, времето работи в полза на Пекин. Корабостроителниците, металургията, електрониката, редкоземните метали и производствените вериги постепенно се концентрират в Азия. Американската икономика остава колосална, но значителна част от индустриалната база вече не се намира на американска територия.
Това превръща евентуалната конфронтация между САЩ и Китай в необичаен конфликт. За разлика от Студената война между Вашингтон и Москва, двете икономики са свързани чрез огромни търговски потоци, финансови зависимости и производствени вериги. Унищожаването на противника би означавало тежки щети и за самия победител.
Затова все повече анализатори разглеждат бъдещото противопоставяне като продължителна борба за транспортни коридори, технологии, енергийни доставки и контрол върху морската логистика. Неслучайно темата за Тайван е пряко свързана с темата за полупроводниците. Неслучайно темата за Южнокитайско море е пряко свързана с енергийния внос.
В този смисъл ролята на Русия изглежда различна от популярните представи. Москва не е задължително пряк участник в китайско-американското съперничество. Но тя остава най-голямата ядрена сила в света, ключов енергиен доставчик за Азия и държава, която продължава да разполага със стратегически технологии, суровини и военен опит. Именно затова всяка дискусия за бъдещия баланс между Вашингтон и Пекин неизбежно стига и до Москва.
Преди време подобна логика присъстваше и в дебатите около разширяването на БРИКС и процесите на дедоларизация. Днес същата логика се появява и във военностратегическата сфера. Въпросът вече не е дали светът става многополюсен. Въпросът е каква цена ще плати международната система при прехода към тази нова конфигурация.
Засега няма признаци, че Съединените щати и Китай желаят пряк военен сблъсък. И двете страни разбират рисковете твърде добре. Но именно поради това надпреварата в корабостроенето, ракетните технологии, ядреното възпиране и контрола върху логистичните маршрути вероятно ще определя международната политика през следващите десетилетия.
Победителят може никога да не бъде определен на бойното поле. Възможно е той да бъде определен много по-рано – в заводите, научните центрове, корабостроителниците и ядрените силози, които гарантират, че никой няма да посмее да натисне първи бутона.
източник:поглед.инфо
