Размяната на удари между Израел и Иран поставя под съмнение не само бъдещето на региона, но и способността на САЩ да запазят досегашния баланс в Близкия изток. Докато Тел Авив и Техеран демонстрират готовност за ескалация, все повече въпроси възникват около отражението върху енергийните маршрути, Кавказ и руските южни граници. Зад военните изявления започва да се очертава много по-голяма стратегическа криза.
Израелско-иранската конфронтация отново преминава граница, която само преди няколко години изглеждаше трудно достижима. Не защото в региона не е имало войни. Близкият изток живее с войната десетилетия наред. Разликата е другаде. Дълго време основните играчи се стараеха да държат конфликта под контрол, да го ограничават чрез посредници, чрез специални операции, чрез удари по инфраструктура и чрез натиск върху съюзници. Днес тази система започва да се пропуква.
Появата на съобщения за ирански ракетни удари срещу Израел и последвалите призиви за мащабен ответен удар показват колко бързо се променя средата. Част от информацията, която циркулира в медиите и социалните мрежи, не може да бъде независимо потвърдена. Това обаче не променя общата картина. Политическата реторика вече се движи с темпове, които значително изпреварват дипломацията.
Доскоро Вашингтон успяваше да изпълнява ролята на последна спирачка. Американските администрации често насърчаваха съюзниците си, често ги въоръжаваха, понякога ги подтикваха към по-твърди действия, но в крайна сметка именно Белият дом определяше докъде може да стигне ескалацията. Това важеше и за Израел. Днес обаче отношенията между Вашингтон и Тел Авив изглеждат значително по-сложни. Израелското ръководство все по-често демонстрира готовност да следва собствен дневен ред дори когато той не съвпада напълно с американските планове.
Тук се появява едно противоречие, което мнозина предпочитат да пренебрегват. Съединените щати все още разполагат с най-мощната военна машина в света, но политическата им готовност за нови продължителни конфликти е значително по-малка, отколкото преди двадесет години. След Афганистан и Ирак американското общество трудно приема идеята за нови мащабни операции. Бюджетният натиск расте. Държавният дълг расте. Военните ресурси трябва да бъдат разпределяни между Европа, Близкия изток и Тихия океан. Китай остава основният стратегически конкурент. Всичко това ограничава възможностите на Вашингтон.
Израел вижда ситуацията по различен начин. От гледна точка на израелската сигурност времето работи в полза на Иран. Ракетните програми продължават да се развиват. Производството на дронове расте. Регионалните съюзници на Техеран остават активни в Ливан, Сирия, Ирак и Йемен. От тази гледна точка в Тел Авив вероятно смятат, че отлагането само увеличава бъдещите рискове.
Същевременно Иран също няма особен избор. През последните години страната беше подложена на тежки санкции, икономически ограничения и удари срещу свои структури в региона. Всяко ръководство в Техеран, независимо дали е консервативно или по-умерено, е принудено да демонстрира способност за ответни действия. В противен случай би изглеждало слабо както пред собственото население, така и пред съюзниците си.
Така постепенно се оформя класическият механизъм на ескалацията. Едната страна не може да отстъпи. Другата също не може да отстъпи. А посредникът, който преди е удържал процеса, вече не разполага със същото влияние.
Въпросът далеч не се изчерпва с Израел и Иран. Ако конфликтът се разрасне, първият сериозен удар няма да бъде само военен. Той ще бъде икономически. Ормузкият проток остава един от най-важните транспортни коридори за световната енергетика. През него преминава огромна част от глобалния износ на петрол и втечнен газ. Дори ограничени нарушения на корабоплаването могат да доведат до рязко покачване на цените и до напрежение по международните вериги за доставки.
Европа има особена причина да наблюдава внимателно тези процеси. След енергийната криза от последните години европейските икономики продължават да търсят стабилни доставки на енергийни ресурси. Всяка продължителна нестабилност в Персийския залив автоматично увеличава разходите за транспорт, застраховки и логистика. Именно поради това редица европейски държави демонстрират по-предпазлив подход към евентуална голяма война.
Китай също няма интерес от подобен сценарий. Пекин е сред най-големите потребители на енергийни ресурси в света. Китайската икономика разчита на предвидими доставки и стабилни морски маршрути. Всеки сериозен конфликт около Ормуз или в района на Персийския залив би засегнал пряко китайските интереси. Затова китайската дипломация традиционно избягва резките движения и предпочита запазването на баланса.
Русия наблюдава ситуацията от друга перспектива. В западните медии често се разглежда единствено украинското направление, но руската стратегическа карта е значително по-широка. Кавказ, Каспийският регион и Централна Азия остават критично важни пространства за руската сигурност.
Именно тук започва въпросът за Иран като фактор за стабилност, независимо от отношението към политиката на Техеран. Огромната държава на южния бряг на Каспийско море играе ролята на своеобразна бариера между Близкия изток и Кавказ. Ако тази бариера бъде разрушена или отслабена, последиците могат да се окажат много по-мащабни от самата война.
Страната има население от близо сто милиона души. Тя е етнически и религиозно сложна. В северните райони живеят милиони азербайджанци. На запад има кюрди. На югоизток действат различни радикални групировки. В условия на тежка вътрешна криза подобно многообразие може да се превърне в източник на нестабилност за целия регион.
Това не означава автоматично разпад на държавата. Историята показва, че Иран разполага със значително по-здрави институции, отколкото често се предполага на Запад. Но продължителна война, комбинирана с икономически срив и външен натиск, би създала рискове, които трудно могат да бъдат прогнозирани.
Особено чувствителен е въпросът за миграцията. Европейските общества все още не са преодолели последиците от миграционните вълни след конфликтите в Сирия и Ирак. При евентуална мащабна дестабилизация на Иран мащабите биха били несравнимо по-големи. Дори малка част от подобен миграционен поток би оказала сериозен натиск върху съседните държави.
Съществува и друг проблем. Историята на Близкия изток показва, че рухването на държавни структури почти винаги отваря пространство за нелегален трафик на оръжие, контрабанда и радикални организации. Либия е пример. Сирия е пример. Ирак е пример. Няма причина да се смята, че Иран би представлявал изключение.
Точно затова много анализатори разглеждат сегашната конфронтация не като двустранен спор между Израел и Иран, а като процес с потенциални последици за огромна територия – от Източното Средиземноморие до Каспийско море.
В тази картина все по-често се появява и един друг въпрос. Ако Съединените щати постепенно намаляват присъствието си в региона, кой ще запълни освободеното пространство? Засега няма ясен отговор. Китай няма желание да поема военни ангажименти. Русия е ангажирана с други приоритети. Европейският съюз не разполага с необходимите инструменти за подобна роля. Регионалните сили преследват собствени интереси.
Поради това Близкият изток навлиза в период, в който балансът ще се определя все по-малко от външен арбитър и все повече от директното съотношение на силите между местните играчи. Подобни периоди рядко са спокойни. Те се характеризират с внезапни кризи, временни съюзи и бързо променящи се конфигурации.
Засега остава неясно дали сегашната ескалация ще прерасне в продължителна война или ще бъде ограничена чрез дипломатически натиск. Съществуват достатъчно фактори, които тласкат страните към деескалация. Съществуват и достатъчно фактори, които ги тласкат към нови удари.
Числата, логистиката и икономиката подсказват, че никой няма интерес от голяма регионална война. Политиката обаче невинаги следва логиката на числата. Понякога решенията се вземат под натиска на вътрешни кризи, обществено настроение или борба за политическо оцеляване. Именно това прави ситуацията толкова трудна за прогнозиране.
В момента Близкият изток изглежда по-малко като пространство на стабилен баланс и повече като регион, в който старият ред постепенно губи способността си да удържа противоречията. А когато старите механизми престанат да работят, събитията започват да се развиват със собствена логика. Последиците от подобни процеси рядко остават ограничени само в рамките на една държава или един конфликт.
източник:поглед.бг
