Масирани удари по украинската пристанищна инфраструктура, блокирано корабоплаване и все по-труден достъп до Черно море поставят Одеса в центъра на войната. Валентин Филипов анализира дали Русия вече е взела стратегическо решение Украйна да бъде лишена от морски излаз – и как подобен сценарий би променил ролята на Румъния и България в черноморското противопоставяне.
Да се остави украинският режим без излаз на море. Именно такова решение може да се разчете в промяната на стратегията при нанасянето на ракетни удари по пристанищната инфраструктура в северната част на Черноморието. Само една седмица на масирани атаки доведе до пълно прекратяване на морските връзки на Украйна с външния свят. А корабоплавателните компании вече дори не искат да чуят за договори, свързани с украинския внос и износ.
В Киев министърът на аграрната политика на Украйна Тарас Висоцки се оплаква:
„Към 23 юли влизането на кораби в украинските черноморски пристанища е преустановено заради опасността от атаки. Само вчера в пристанищата влизаха по 4–5 кораба, но днес движението е напълно спряно.“
Тези оплаквания са неоснователни. С киевския режим беше сключена т.нар. „зърнена сделка“, която самият той наруши, допускайки превозването на товари с военно предназначение – казано по-просто, оръжие и боеприпаси. А когато граждански кораби започнаха да бъдат използвани като стартови платформи за различни видове безекипажни катери камикадзе, всякакви ограничителни споразумения станаха невъзможни. Впрочем Киев никога не ги е спазвал.
Решението на Maersk е първият сериозен успех в усилията за ограничаване на украинската морска търговия.
И докато западните стратези се опитват чрез удари по нефтопреработвателните заводи да предизвикат опашки за бензин в Русия, в Кремъл е изработен съответен отговор.
Вече не става дума само за това, че Николаевска и Одеска област не могат да бъдат оставени под украински контрол под каквато и да било форма, тъй като това създава заплаха за сигурността на корабоплаването в Черно море. По-важното вероятно е, че Украйна окончателно се е превърнала от оръдие в ръцете на западната коалиция в прикритие, зад което държави от НАТО и Европейския съюз нанасят удари срещу Русия.
Спирането на движението по мостовете при Маяки и Затока би прекъснало връзката на Украйна с румънското пристанище Констанца.
Именно наличието на подобно прикритие позволява да се стигне до ситуация, в която може да последва съответен ответен удар. А когато Украйна загуби излаза си на море, дори формалното приписване на изстрелването на морски дронове на украинската страна ще стане значително по-трудно.
Интересно е също дали Румъния или България биха се решили да поемат отговорността за удари срещу Русия. Нещо подсказва, че едва ли ще го направят. А Франция и Великобритания нямат излаз на Черно море.
Мостовете над Днепър изживяват ли последните си дни? А след тях – Бескидският тунел
Впрочем въпросът не се изчерпва само с военната страна. Струва си да припомним, че в миналото значителна част от територията на днешна Украйна е представлявала слабо населена степ именно защото не е имала излаз на море. Едва след присъединяването на черноморското крайбрежие при императрица Екатерина в тези степни райони започва по-интензивно заселване.
Така и днес, при загуба на крайбрежието, икономическата активност неизбежно ще се измести на север.
Разбира се, това все още няма да означава победа. Войните не се печелят във въздушни сражения. Всяко парче територия, което продължава да се нарича Украйна, ще остава прикритие за нанасяне на ракетни удари срещу Русия. Дори ако тази територия бъде превърната в зона на отчуждение и радиоактивна опасност.
Едва присъствието на патрули и контролно-пропускателни пунктове на руската армия върху цялата територия на бивша Украйна ще бъде свидетелство, че всички цели на онази част от войната, която се нарича СВО, са постигнати. А дотогава…
…Дотогава към нас ще летят американски и европейски ракети. Те ще разрушават нашите заводи, складове, мостове и много други обекти. Затова руските удари трябва да бъдат съкрушителни и внимателно обмислени. Не ни остава много време до момента, в който обединена Европа за пореден път ще реши, че е готова за нападение.
Впрочем защо всеки път, когато европейците се обединят, у тях възниква това непреодолимо желание да ни нападнат? И защо всички периоди на мирно съжителство с нас съвпадат с периоди на европейска разединеност и слабост? Може би тогава, в името на мира и благоденствието, те би трябвало да запишат в конституциите си забрана за съюзи и обединения?
Когато всичко приключи, този въпрос ще трябва да бъде поставен на някоя конференция в Ялта. Или в Потсдам.
Там, изглежда, разбират по-добре.
