Технокапитализмът ликвидира социалната държава, обществеността се надига срещу него
Протестите срещу политическата класа вече заляха Испания, Италия и Франция
Миналата седмица пожарът на бунта срещу политическия елит и управляваната от него държава подхвана Европа с три плашещи социални сътресения. Двете вече са широко известни – протестите на учениците във Франция, довели до пожари, до окървавени стълкновения със силите на реда и съответно до арести, както и протестите на хилядите млади жени и мъже, които демонстрираха по улиците и площадите на Испания с ключове в ръце, искащи по-ниски наеми и въобще достъпни жилища. Третото, останалото някак извън светлината на прожекторите социално сътресение, е на ход в Италия – стачки и вълнения тресат от седмица италианските болници, където лекарите масово напускат системата на общественото здравеопазване, заради нарастващата пропаст между критичните условия на труд и заплатите, изоставащи от европейските стандарти.
Така управляващите в трите страни се оказаха изправени не срещу политически опоненти, които претендират за властта им и могат да бъдат оборени с аргументи в рамките на демократичния процес, а срещу собственото си общество, недоволно въобще от подчинената на капиталистическата идеология система и все по-трудно за озаптяване в преследването на съвсем екзистенциални интереси. В Америка, според някои германски, италиански и френски анализатори, тази изтощена от конфликтите на ХХ-ти век идеология се самоизгаря в непрестанното спонтанно възпламеняване на контрареволюцията на Доналд Тръмп “МAGA” – сила, достатъчна да дестабилизира стария световен ред, но неспособна да изгради нов. За това и извечните противници на републиканците Отвъд Океана – демократите, вече говорят открито за социализъм в името на този не само бленуван, но и изглежда вече необходим нов ред, чрез кмета на Ню Йорк Зохран Мамдани и лидерката на новото прогресивно крило на партията Александрия Окасио-Кортес. Говорят, просто защото сегашната политиката не разполага с инструменти за управление на вземащата наднационални измерения криза в лишеното от социална държава общество и се оказва безсилна пред нея.
“Тоест реалният живот на обикновените хора – подчерта в обстоен коментар колумнистът на римския всекидневник “Република” Ецио Мауро, – излиза на преден план, без филтри и изкривявания, той се разкрива, привлича вниманието, търси закрила и настоява за справедливост, казано накратко, директно се превръща в политическа сила.” Няма начин, след като жилищното осигуряване, здравеопазването и образованието са трите стълба на системата за социална защита – т. нар. държава на всеобщото благоденствие, които гарантираха растежа на Западна Европа в следвоенния период и ухаеха на социализъм. Днес обаче в предпазната мрежа на тази система зеят огромни пробойни и тя не е в състояние да изпълни обещанията, дадени през годините на просперитет. Изтощена от бюджетни съкращения, отслабена от спадащата раждаемост и подложена на натиск заради нарастващата продължителност на живота, тази система – остатък от онзи велик компромис между капитала и труда – изглежда е стигнала до задънена улица. Именно тази разпокъсана система за социална защита сега представя пред западните правителства сметката за натрупаните дисфункции, прераснали в гняв, и сигнализира за истинската опасност, която грози обществото – разпадането на социалната спойка и следващите конфликти.
Бедата е, че вече системата за социална защита е сведена до оскъдни и несвързани помежду си части, лишена е от обединяваща визия, която да ги сплоти, не просто като предпазна мрежа, а като свидетелство за европейската култура и като израз на цивилизация, способна да надхвърли обикновеното състрадание и да превърне благотворителността в солидарност. И преобладаващото усещане е за обедняване, за загуба и за отслабване на онази защитна мрежа, която някога средният европеец е смятал за естествена, а следователно и за вечна. Трудът е разпокъсан от вихъра на глобализацията, изплъзвайки се от всякакви форми на синдикална или политическа организация, а капиталът е придобил автономност благодарение на ускорените иновации, достигайки до главозамайващото изкушение да навлезе в нови територии – безпрецедентното сливане на технологии и политика в новия свят, заформян от изкуствения интелект. Всъщност – подчертава Ецио Мауро, – случило се е и нещо повече, тъй като капитализмът и мениджъризмът са обединили сили, за да защитят както активите, така и експертния опит, сливайки ги в нова елитарна прослойка, която вече няма нужда от връзка с други социални групи, тъй като е напълно самодостатъчна. А това размива наложилите се през последните десетилетия социални връзки и освобождава пътя за възход на нова “свръхклас на върха”, докато в дъното на обществото се оформя “подкласа”, изключена от обществото и оставена на произвола на съдбата. И новото според колумниста на “Република” е това, че по средата на социалната стълбица се оказва една средна класа, която губи почва под краката си, която не вижда възможност за изкачване към по-горните нива, но същевременно се страхува да не бъде повлечена надолу.
Всъщност именно тази класа понася най-тежкия удар на новата, наистина глобална несигурност, породена от войни, срив на международното равновесие и изчезване на стабилизиращите държавни институции. Тези фактори, в съчетание с прекъсването на връзката между труда и сигурността, лишават средната класа от бъдеще – онзи жизненоважен хоризонт, към който човек се стреми, за да подобри положението на семейството си и да даде възможност на децата си да надминат постиженията на своите родители. “Това беше бъдеще, градено върху увереността, че целта е постижима – чрез труд, образование, знания и спестявания, както и върху стремежа към идеал, който осмисляше както самото съществуване, така и приемствеността между поколенията” – изтъква човекът на “Република”, сякаш преписал някогашните български учебници по диалектически материализъм. Макар по дефиниция да е мобилна, – продължава Ецио Мауро – средната класа има усещането, че е в застой, че е заседнала пред социална бариера, чувства, че растежът я подминава, че прогресът я привлича като потребител, но я пренебрегва като съвкупност от интелигентни и можещи личности, че образованието вече не дава гаранции, че експертните ? умения са застрашени от обезценяване пред лицето на нови форми на знание и че работата вече не е достатъчна за осигуряване на достоен живот. С други думи средната класа губи увереност и изпуска от поглед хоризонта, отхвърля обществения ред, чувствайки се прикована към посредствеността, престава да бъде съзнателен източник на легитимност за системата и се превръща в неин критичен, вражески субект. Нима е чудно тогава, – пита римският журналист, – че именно средната класа се поддава на антисистемните настроения, на антиполитиката, популизма, суверенизма и националистическата изолация?
Способен на забележителни и далновидни скокове, техно-капитализмът рискува да пренебрегне най-същественото предизвикателство пред себе си – възстановяването на социалната демокрация, която сплотява една страна във време, когато политическата демокрация е в криза. Но изпитва ли капитализмът някакво чувство за отговорност към демокрацията? – пита Ецио Мауро и отговаря отрицателно: – по-лесно е да бъдеш господстваща класа, отколкото класа, която води обществото напред! Не го казва известният коментатор, но то прозира в текста му – светът изглежда вече има нужда от социализъм, за да оцелее. Както е казал Карл Маркс – започвайки от най-разитата капталистическа страна, може би тази на Зохран Мамдани и Александрия Окасио-Кортес.
