Обаче се получава нещо друго — проект, който се влачи с години, поглъща милиони и оставя след себе си все повече въпроси. Договорът е подписан през 2020г, Срокът — около година и половина. Днес сме 2026 г. Системата още не е факт.
Шест години. За система, която трябва да пази ядрен обект. Това не е просто забавяне. Това е история, в която има твърде много съвпадения, твърде много промени и твърде малко отговори.
Ако това не е сигнал за нещо дълбоко сбъркано, какво е?
Какво се случи?
Проектът започва през 2019г, а договорът е подписан през 2020г за близо 7 млн. лв. Изпълнител е консорциумът ДЗЗД „Дрон Дефенс“. Всичко изглежда подредено. На хартия. Само че реалността се оказва друга.
Системата така и не заработва стабилно. Появяват се проблеми. После още проблеми. Следват доработки. После нови концепции. После нови изисквания. И, разбира се, нови пари. Според експертна оценка стойността на поръчката е завишена повече от 3 пъти.
Все едно не се изгражда система, а бездънен кладенец.
И тук идва най-неудобният въпрос: дали този проект изобщо е бил замислен като завършен продукт, или още от самото начало е бил проектиран като процес – такъв, който позволява безкрайно „надграждане“, „оптимизация“ и „допълнителни дейности“?
Защото когато една система първо се възлага като готово решение, а после се оказва, че трябва да бъде изцяло преработена, това не е просто технически проблем. Това е или провал, или нещо по-притеснително.
Системата така и не достига до стабилно функциониране. Появяват се проблеми при изпитванията. Следват доработки. После нови изисквания. После нови концепции. Проектът започва да се променя в движение — не като естествено развитие, а като реакция на нещо, което очевидно не работи така, както е било обещано.
Вместо да бъде завършена система, се получава процес. Процес, който не приключва.
И с всяка следваща стъпка цената расте, сроковете се разтягат, а крайният резултат остава неясен.
Тук възниква неизбежният въпрос: ако първоначално възложеното решение е било достатъчно, защо се налага да бъде съществено преработвано? А ако не е било достатъчно — защо е било възложено изобщо?
Отговор няма. Има само анекси.
Именно това е моментът, в който проектът започва да изглежда не като неуспешен, а като удобен. Удобен за това да се удължава. Удобен за това да се променя. Удобен за това да се финансира отново и отново.
Още по-притеснителен е начинът, по който е избран изпълнителят.
Още от самото начало процедурата е проведена по начин, който изключва реална конкуренция — с аргумента, че съществува „уникален полезен модел“, който може да бъде реализиран само от конкретния изпълнител.
Така още в началото отпада най-важният механизъм за контрол — пазарът.
Когато има само един кандидат, няма с кого да го сравниш. Няма кой да предложи по-добра цена. Няма кой да постави под съмнение техническото решение. И най-вече — няма кой да бъде предпочетен, ако първият се провали.
Само един можел да го направи. Само един имал правото. Само един бил възможен.
И този „един“ се оказва консорциум, зад който стои Костадин Байчев.
Тук започват съвпаденията. Или поне така изглеждат.
Костадин Байчев — човекът, който представлява изпълнителя ДЗЗД „Дрон Дефенс“. Същото име се появява и в друг крупен договор с АЕЦ „Козлодуй“. Договор за хранене на стойност около 30 млн. лв. без ДДС, реализиран чрез ДЗЗД „Сейл Груп“. Договора е подписан от Иван Андреев Изп. Директор на АЕЦ „Козлодуй“. Отново наблюдаваме стойности завишени многократно.
Хранене и антидрон защита.
Две напълно различни сфери. Един и същ участник.
Докато антидрон системата се превръща в шестгодишен проект без ясен край, това не е единственият многомилионен договор, свързан със „сигурността“ на АЕЦ „Козлодуй“, който буди въпроси.
Антидрон системата не е изолиран случай. Тя е само част от по-голяма картина, която започва да се очертава около обществените поръчки в АЕЦ „Козлодуй“.
Паралелно с този проект се появява и друга процедура – за изграждане на система за откриване на взривни вещества на входовете на защитената зона. Стойността ѝ е над 17 милиона лева. Проекта е възложен на ДЗЗД „ПиТиВи“. Отново представляващ е Костадин Байчев. Отново договора е подписан от Иван Андреев. Отново според експерта оценка стойността на проекта е завишена многократно. Отново става дума за сигурност. Отново за специализирана технология. Отново за огромен финансов ресурс.
И отново – за съмнения.
Когато се погледнат двата проекта заедно – антидрон системата и системата за откриване на взривни вещества – започва да се вижда повтарящ се модел. Висока стойност. Ограничена прозрачност. Промени в движение. Съмнения около процедурите. И най-важното – липса на ясен, завършен резултат.
Това вече трудно може да се обясни с „техническа сложност“.
Картината става още по-тревожна, когато към нея се добавят и други договори на централата. Включително този скандален договор за храненето – за близо 30 милиона лева без ДДС – където отново се появява името на Костадин Байчев. Същият човек, който стои и зад консорциума „Дрон Дефенс“ и консорциума „ПиТиВи“.
Тук съвпаденията започват да тежат.
Защото става дума за различни проекти, различни сфери и различни обществени поръчки – но с повтарящи се участници, повтарящи се схеми и повтарящи се резултати.
И когато един и същи кръг от лица се появява в договори за десетки милиони – от хранене до защита на ядрен обект – въпросът вече не е „как е избран изпълнителят“.
Въпросът е кой реално контролира достъпа до тези договори. Кой контролира своеволията на изпълнителният директор – Иван Андреев.
Така постепенно започва да се оформя не просто поредица от съмнителни проекти, а възможен модел. Модел, при който обществени поръчки с висока стойност се концентрират в ограничен кръг от участници, преминават през процедури с ограничена конкуренция и след това се доразвиват чрез анекси, преработки и допълнително финансиране.
Модел, при който резултатът остава на заден план, а процесът – на преден.
И ако това наистина е така, тогава антидрон системата не е провал.
Тя е симптом.
Симптом на система, в която въпросът не е дали проектът ще бъде завършен, а колко дълго може да бъде поддържан.
И колко средства могат да минат през него, преди някой да попита защо.
Случайност?
Може би.
Но колко такива „случайности“ са нужни, за да започне да прилича на злоупотреба?
Но да се върнем на невидимата антидрон защита. Картината се усложнява още повече, когато се разгледат участниците в самия консорциум ДЗЗД „Дрон Дефенс“. Част от дружествата в него нямат очевиден профил, свързан с разработка на високотехнологични системи за защита на ядрен обект. Това поражда нов въпрос — кой реално стои зад технологията и кой стои зад парите.
Защото в подобни структури двете неща често не съвпадат.
По публични данни в ДЗЗД „Дрон Дефенс“ участват дружества, чиито профили не изглеждат естествено свързани с високотехнологична система за защита на ядрен обект от въздушни заплахи.
Първоначално публичните данни показват участници в ДЗЗД „Дрон Дефенс“: „Елитком 95“, „Синтис Технолоджи“ и „Куул Енд Фреш 2015“, а в по-късния етап вместо последната фигурира „Смарт Техникс“ като правоприемник. Управляващ/представляващ е Костадин Байчев Байчев. Публичен фирмен агрегатор сочи, че в ДЗЗД почти целият дял е бил при „Смарт Техникс“/предходно „Куул Енд Фреш 2015“, а другите двама съдружници са с минимални дялове.
„Куул Енд Фреш 2015“ ЕООД / „Смарт Техникс“ ООД- Това е най-проблемният елемент във веригата. Публични медийни и фирмени справки я описват като дружество, свързвано с аграрно/търговски профил. Името е сменено едва през октомври 2024 г., а предметът на дейност е пренасочен към ИТ/хардуерни/комуникационни технологии – дълго след възлагането на високотехнологичния проект за антидрон защита. Агрегираните публични данни сочат като съдружници Кирил Руменов Шилев и Дебора Костадинова Байчева, а управители Деяна Мандова и Костадин Байчев. Точно тук е най-силният риск за зависимости: фирма с първоначално нетипичен профил се оказва централна в консорциум за критична отбранителна функция, после сменя име и профил, а в управлението/свързаността се появява и фамилна връзка с Байчев. Това е сериозен рисков индикатор.
Това поражда въпроса кой реално е носил техническия капацитет, кой е контролирал финансовия поток и кой всъщност е бил действителният бенефициент от договора. Когато към това се прибавят по-късни преобразувания, смени на фирмени наименования и поява на нови подизпълнители, общата картина става още по-непрозрачна.
Не по-малко обезпокоителна е и ролята на ръководството на АЕЦ „Козлодуй“. Всички споменати договори или анекси са подписвани от един и същи човек – Иван Андреев. Вместо при проблеми с изпълнението да се постави ясен въпрос за отговорността на изпълнителя, се създава впечатление, че проектът продължава да бъде поддържан административно и финансово, независимо от реалните резултати. Това поражда съмнение дали интересът на възложителя действително е бил защитен с необходимата твърдост, или е било предпочетено да се продължи с анекси, удължаване на срокове и допълнителни плащания, вместо да се търси отговорност за неработещо или частично работещо решение.
И ако технологията се оказва проблемна, както подсказват неуспешните тестове и последвалите нужди от „надграждане“, тогава логично възниква още един въпрос — защо не се търси отговорност?
Защо договорът не е прекратен?
Защо не се търсят неустойки?
Защо вместо това се подписват нови споразумения, променят се условията и се отпускат допълнителни средства?
Отстрани това изглежда като отказ от контрол.
Или като нещо още по-притеснително — като съзнателно поддържане на проект, който не трябва да приключва.
Да обобщим най-важните рискове по същество:
Риск 1: неконкурентно възлагане, опряно на полезен модел
Възложителят не е тествал пазара чрез открита конкуренция, а е стъпил на тезата, че има само един релевантен полезен модел. При пазар като антидрон системите това е особено спорно, защото различни доставчици могат да предлагат функционално еквивалентни или по-добри решения без да са притежатели на същия местен полезен модел.
Риск 2: необичаен профил на доминиращ участник
Публичните данни сочат, че в ДЗЗД почти цялото участие е било при фирма, първоначално известна като „Куул Енд Фреш 2015“, която не изглежда естествен носител на антидрон know-how. Тук рискът е голям: реалният контрол върху проекта може да е бил при лице/дружество без очевиден необходим опит.
Риск 3: провалени изпитвания и работоспособност на системата
Два последователни провала на 72-часови проби, включително отказ на системата и сработване на защита на радара, са силен сигнал за проблем с изпълнението. За проект за защита на ядрен обект това е критичен червен флаг.
Риск 4: промяна на плащанията в полза на изпълнителя
В удобно време с допълнително споразумение към договора, второто плащане се „разкача“ от окончателния успех на монтажа и въвеждането в експлоатация. Това е класически риск за отслабване на контрола на възложителя.
Риск 5: съществено изменение на предмета
Нов идеен проект, RF сканиране, smart jammer, нови параметри и допълнително надграждане след провалени проби поставят въпроса дали не е настъпило изменение, което по същество би могло да отвори поръчката за други участници, ако тези условия са били налични в началото.
Риск 6: оскъпяване и разтегляне на сроковете
От 5.8 млн. лв. без ДДС и 450 дни се стига до 8.339 млн. лв. без ДДС и крайна дата през 2026 г. Това е съществено увеличение и във времето, и във финансовата тежест. Дори да има частично обяснение с новите изисквания, самият мащаб на промяната налага проверка.
Шест години след началото АЕЦ „Козлодуй“ все още няма завършена антидрон система. Но има договор, който се променя. Има изпълнител, който остава. Има средства, които се изразходват. Има имена, които се повтарят.
И има едно усещане, което става все по-трудно за игнориране — че става дума за нещо повече от лошо управление.
Че зад този проект може да стои модел.
Затова въпросът вече не е само защо една антидрон система се изгражда толкова дълго и струва толкова повече от първоначално обявеното. Въпросът е дали този проект не е пример за по-широк модел, при който обществени средства се насочват към ограничен кръг от изпълнители чрез процедури, анекси и договорни конструкции, които формално изглеждат допустими, но по същество пораждат сериозни съмнения за непрозрачност, зависимости и липса на реална защита на обществения интерес.
Модел, при който обществени средства се насочват чрез формално допустими процедури, след което се доразпределят чрез анекси, удължения и „технически необходимост“.
Модел, при който крайният резултат няма същото значение, каквото има самият процес.
И тогава най-важният въпрос вече не е кога ще бъде готова системата.
А дали изобщо това е било целта.
Дали пък това не е просто финансиране на една отминаваща власт….. или на предстоящите избори.
Очаквайте скоро още разкрития за героите на невидимите системи, доставки и услуги!
